Главата на Йоме се завъртя. Ордън ги беше излъгал с такава привидна искреност, до такава степен я беше накарал да се ядоса на Гроувърман, че не бе могла да прецени положението.
До този момент, ако сметките ѝ бяха верни, войските на Радж Атън трябваше да са стигнали до Лонгмът. Дори двамата с Габорн да обърнеха веднага, нямаше да успеят да се доберат до портите на Лонгмът. А днес към Радж Атън щяха да се присъединят още сто хиляди души.
Ако Гроувърман изчакаше до нощта, за да тръгне, щеше да е много късно. Но Йоме не можеше да седи тук, докато хората ѝ се бият в Лонгмът. Трябваше да направи нещо. Тя се напрегна — и планът се оформи.
— Херцог Гроувърман — попита Йоме, — колко щита имате в момента?
— Десет хиляди годни за бой мъже — каза Гроувърман. — Но те са обикновени бойци, от простолюдието. Най-добрите ми рицари са в Лонгмът.
— Не мъже… щитове. Питам ви колко щита имате?
— Ами…, сигурно ще мога да събера дванайсет хиляди, ако преровим и оръжейните на близките имения.
— Направете го — каза Йоме, — и съберете всичките копия, брони и коне, които можете — и всички жени, мъже и деца над девет години, които могат да яздят — и всичкия добитък и коне, и каруци. Всяко одеяло от вашите бежанци ще превърнем в знаме, и те ще се веят от каруците. Донесете всички бойни рогове, които намерите. И бързо. Трябва да потеглим след не повече от два часа.
— Скоро към Лонгмът ще тръгне голяма армия — довърши тя. — Толкова голяма армия, че дори Радж Атън ще потрепери!
Проклятието
В студените сиви небеса над Лонгмът мракът лъсваше между облаците като преобърната мълния. Тримата останали огнетъкачи на Радж Атън вече бяха в пълния си боен блясък, загърнати само в ярките си пурпурни пламъци. Бяха се присвили зад една стена от струпани камъни — всъщност каменна ограда, оставена от фермер — и мятаха пламъци към замъка. Всеки от огнетъкачите се протягаше поред към небето и улавяше слънчевата светлина, така че за миг цялото небе помръкваше, а после нишките огъната светлина и жар кацаха в шепите им и засияваха като малки слънца преди огнетъкачите да ги хвърлят.
Нямаше голяма полза. Замъкът Лонгмът бе изграден от древен камък и Земните пазители бяха втъкали в него заклинания. Топките от светлина и зной политаха от ръцете на огнетъкачите, разширяваха се, когато доближаваха замъка — защото огнетъкачите не можеха да съсредоточат силата си от такова разстояние — и се пръскаха безвредно в бойниците.
Все пак от усилията им имаше известен ефект. Воините на крал Ордън се бяха свили зад бойниците за укритие, а един огнетъкач беше ударил една от балистите при първото си хвърляне и бе принудил хората на Ордън да издърпат балистите и катапултите в кулите.
Така че за момента битката беше доста упорита — огнетъкачите мятаха огнените си топки без особена полза и се уморяваха, а великаните зареждаха катапултите, за да пратят дъжд от камъни над стените.
Понякога, когато някое огнено кълбо се пръснеше във високите стени малко над зъберите, огненият ад отпращаше гореща вълна нагоре през процепите, където се криеха стрелците. Тогава Радж Атън чуваше радващия ухото му крясък на някой войник, усетил острите зъби на огъня. На някои места вързопи със стрели пламваха като подпалки.
Радж Атън беше накарал хора и гиганти да вдигнат огромна клада. Слънчевата светлина често служеше добре като източник на енергия за неговите огнетъкачи, но следобед небесата посивяваха и работата на тъкачите беше некачествена. Ако можеха да разчитат на по-непосредствен източник на енергия, топките им от огън щяха да са по-здрави — може би дори и по-малки, за да могат да проникнат през амбразурите по двете близначни кули.
Ето защо гигантите сечаха грамадни дъбове и мъкнеха падналите дънери от хълмовете, след което ги трупаха на огромната клада. Когато огнетъкачите започнеха да я използват, щяха многократно да подсилят мощта си.
Половин час след като Бинесман напусна околностите на замъка, от запад в бесен галоп пристигна един от наблюдателите със спешни новини. Конят му профуча през лагера и той скочи на земята пред краката на Радж Атън.
„Аха — помисли Радж Атън, — най-после са забелязали армията на Виштимну.“ В състоянието, в което се намираше, с високия си метаболизъм, му се стори, че изтече цяла вечност, докато мъжът проговори. За щастие не почака за разрешение.
— Моля за извинение, велики кралю — каза той със сведена глава. Очите му се бяха опулили от страх. — Но нося спешна новина. Бях оставен да наблюдавам Опасното ждрело. Трябва да ви докладвам, че един конник стигна до ждрелото и унищожи моста. Само посочи с пръст, изрече някакво заклинание и мостът рухна.