— Какво?! — възкликна Радж Атън.
Възможно ли бе Земният пазител да е отрязал Радж Атън от неговите подкрепления? Чародеят беше заявил, че няма да взима страна в това сражение и Радж Атън му беше повярвал. Но старият вещер явно беше намислил нещо.
— Мостът е унищожен. Ждрелото е непроходимо — повтори съгледвачът.
Съгледвачите на Радж Атън бяха обучени да приемат всякакви въпроси, дори риторичните, като питане. Докладваха само това, което са видели, без разкрасяване.
— Забеляза ли някакви признаци за Виштимну?
— Не, о, Велика светлина. Нищо не видях — никакви съгледвачи, никакви облаци прах по пътя. Гората е тиха.
Радж Атън се замисли. Това, че съгледвачът не беше видял признаци за приближаването на подкрепленията, още не означаваше, че Виштимну не идва. Напълно възможно беше магьосникът да си има свои начини да ги засече. И в усилието си да забави армията, идваща към Лонгмът, чародеят беше унищожил моста. Но това щеше само да забави Виштимну, нямаше да го спре. Войските на Виштимну караха големи фургони, пълни с храна, облекло и оръжие, достатъчно запаси, за да се изкара цялата зима, да стигнат за дълга кампания. Фургоните нямаше да могат да минат през ждрелото и трябваше да заобиколят около сто и двайсет мили.
Това щеше да забави кервана с поне четири дни, вероятно пет или шест. Щеше да забави дори онези рицари, които яздеха подсилени коне, така че днес нямаше да могат да стигнат до Лонгмът.
Унищожаването на моста нямаше да нанесе голяма щета на Радж Атън. Освен ако… вещерът не знаеше, че повече от една армия преминава през тези гори и затова се бе постарал да отреже пътя на Радж Атън за бягство.
Радж Атън изведнъж си даде сметка, че Джюрийм беше избягал само преди няколко часа. Може би се беше побоял да дойде при Лонгмът. Може би самият Джюрийм беше намислил да му устрои клопка!
Радж Атън не се поколеба. На две и половина мили североизточно от Лонгмът, на едно самотно възвишение имаше древна обсерватория, върху скала, издигаща се над дърветата, по-високо от всеки друг хълм на много мили околовръст. Радж Атън я виждаше оттук — кръгла кула с плосък покрив, изградена от кървавочервен камък. Наричаха я Очите на Тор Ломан.
От това самотно място далекогледците на херцога можеха да наблюдават околностите на левги разстояние. Сега Радж Атън нямаше там свой човек. Неговите съгледвачи и далекогледци се бяха пръснали по пътищата на север, юг, изток и запад, за да виждат колкото може повече. Но едва ли точно в този момент някой от тях препускаше насам с още някоя лоша вест.
Радж Атън извика на хората си:
— Поддържайте атаката! Кладата да гори!
Обърна се вихрено и затича по зелените поля на Лонгмът с цялата скорост, на която беше способен.
Очите на Тор Ломан
От стената на замъка Ордън гледаше как конникът спря пред Радж Атън и започна да жестикулира. Няколко гиганти се мотаеха между Ордън и Вълчия господар и му пречеха да вижда добре.
Ордън беше следил много внимателно Вълчия господар — надяваше се, че ще се опита да вземе замъка с щурм. Беше подготвил всичко — хора, кучета, великани и стълби. Вещерите му също бяха готови. Но Радж Атън изчакваше.
Когато обаче пристигна вестоносецът, Ордън се окуражи. Лоши новини за Радж Атън, предположи той по поведението на вестоносеца. Може би много скоро щеше да стане свидетел на отчаяни действия.
После Радж Атън побягна. Прескочи една каменна ограда и се втурна през хълмовете.
Ордън започна да отброява секундите — мъчеше се да пресметне скоростта на Радж Атън. Със сто и десет, може би със сто и двайсет мили в час тичаше Владетелят на руни по равното. Забави малко, докато завиваше около замъка, профуча покрай него и пое по един хълм над северния път… към старата обсерватория.
„Ако това е най-бързият ти бяг, мога да те надвия“ — помисли Ордън и се обърна към хората си по пасажа.
Разполагаше със стотина млади мъже, залегнали под зъберите в очакване огнетъкачите да хвърлят огнените си кълба и да ударят замъка. Огнените пръски щяха да се изсипят през процепите между зъберите. На всеки четири-пет пъти, когато удареше такъв заряд, младежите трябваше да изреват, уж че са ранени. Някои от младежите много се вживяваха — дори и в този момент един от тях подскочи, започна да се тупа по дрехите, изпищя и рухна като умрял.
Момчетата наоколо се мъчеха да потиснат кикота си. Но сценки като тази вършеха работа. Докато Радж Атън вярваше, че тактиката му изтощава замъка, щеше да се придържа към нея.