Ордън бързо прецени нещата. Ако успееше да последва Радж Атън и да го догони, щеше да може да се срази с него насаме, мъж срещу мъж.
— Май трябва да тръгвам — каза той.
Един от капитаните до него се загледа с копнеж след Радж Атън.
— Дано Силите да са с вас!
Ордън го потупа по гърба и каза:
— Двамата с теб и Силвареста до довечера ще излезем на лов в Дънуд. Не се бой.
Наду ловния рог за сигнал и хората му при портите моментално спуснаха подвижния мост. Енергиите му се усилиха многократно, защото хората му от змийския кръг из замъка останаха съвършено неподвижни.
Изведнъж въздухът около него сякаш се сгъсти като сироп. Ордън имаше силата на дванайсет мъже, но с метаболизма на шейсет му бе доста трудно да диша.
Той скочи напред. Носеше само едно оръжие — тънък меч, достатъчно остър, за да отреже главата на Радж Атън. Беше решил да се съобрази буквално с предупреждението на Габорн. Носеше и щита си.
Затича, прескачайки стъпалата, изненадан от първоначалния тласък, нужен за да преодолее инерцията. Бягането изискваше постоянен, стабилен натиск. Когато зави на ъгъла, инерцията му беше такава, че за малко щеше да обърка посоката.
Втурна се през портата — хората му вече вдигаха моста, както им беше наредил. Той прескочи четиридесетте стъпки над рова, без дори да се засилва, стъпи на земята и хукна след Радж Атън.
Тревата му се стори удивително зелена, измита от снощните дъждове и с малки бели цветчета зимна звезда, осеяли полята.
Ордън се спусна през хълмовете и също като Радж Атън установи, че всеки път щом стигнеше билото на поредната височина, тръгваше толкова бързо, все едно летеше във въздуха.
Беше чел за хора, взели много дарове на метаболизъм. Знаеше, че летенето е малко опасно, освен ако при приземяването не внимаваш краката ти да не престават да се движат, за да убият сблъсъка от падането.
Знаеше, че научаването да се навеждаш при завой, е може би най-трудната част от бягането с висок метаболизъм.
За мнозина се оказваше трудно да усвоят леко присвитата поза, необходима при бягането. Искаха да се движат бързо, натискайки силно с краката си, както прави всеки нормален човек в усилието си за бърз старт, но така човек лесно можеше да си счупи краката. Останалата част от тялото имаше твърде голяма инерция, за да се преодолее.
Ордън добре разбираше този принцип.
Но това, че на завоите трябва да се навеждаш в подходящ ъгъл, изглеждаше просто неестествено. Докато набираше скорост, Ордън установи, че докато се опитва да вземе поредния завой, сякаш някакви странни сили го хващат и го дърпат. Не толкова земното привличане го дърпаше надолу, колкото инерцията го тласкаше да продължи в избраната преди посока, и когато се натресе на един завой в кална локва, падна голямо танцуване, за да остане на крака и да не се блъсне в дървото до пътеката.
Сега разбра, че Радж Атън съвсем основателно ограничава скоростта си до сто мили в час. Да се тича по-бързо не беше безопасно.
Докато изкачваше един хълм, погледна надолу към огряната от слънцето долчинка и видя огромен елен — рогата му бяха широки цял разтег. Стреснато, животното скочи изящно във въздуха и за секунда сякаш увисна над земята.
„Мога за миг да надбягам този елен“ — помисли Ордън, докато тичаше към него. Подмина го само на ръка разстояние.
Ордън се закатери нагоре към боровете, подмина един тесен каменист овраг и зърна пред себе си блясъка на тъмен метал — Радж Атън навлизаше сред дърветата.
Дрънченето на стоманена ризница предупреди Радж Атън, че си има преследвач и той се обърна. Към него тичаше Ордън.
Радж Атън не можеше да си представи, че някой ще бяга достатъчно бързо, за да го настигне. Той удвои скоростта си. Пътеката вече водеше право между тъмните борове. В края ѝ грейна сноп слънчева светлина. Зад него се извисяваше червеният пясъчник на Очите на Тор Ломан.
Радж Атън разбра, че бягството е безполезно. Ордън го настигаше и скоростта му беше по-голяма.
— Хванах те! — триумфално извика Ордън на стотина крачки зад него.
Радж Атън реши да използва скоростта на Ордън срещу него. Изкачи една малка височина и скочи. Усети рязка болка в десния си крак — пищялът му се беше счупил при скока.
Знаеше, че ще се изцери за секунди.
Докато се изправяше, Радж Атън се изви, извади малката брадва от колана си и я хвърли точно там, където трябваше да е Ордън.