За негова изненада, Ордън беше забавил стъпките си. Брадвичката трябваше да го посече с ускорение от около двеста мили в час, но прицелът се оказа високо.
Ордън ловко се присви под летящото оръжие.
Траекторията на Радж Атън го отпрати нависоко. Въпреки че счупването в крака му изглеждаше незначително, нямаше време за повече, освен само да започне да се цери преди да падне на земята.
Костта над пищялката изпука и той се опита да се превърти напред и да поеме тежестта от падането на десния си крак и раменете.
Докато Радж Атън се изправяше, Ордън скочи върху него и замахна жестоко с късия си меч. Дори при толкова много дарове на метаболизъм Радж Атън не можа да се подготви да посрещне удара.
Залитна назад. Първият удар на Ордън го улучи право в гърлото. От шията на Радж Атън швирна алена кръв и той усети издрънчаването на метала, когато острието удари в костта.
Крал Ордън заликува, щом видя ужасната рана, видя плътта, която се отлепи от гърлото на Радж Атън, видя красивите очи на Вълчия господар разширени от ужас.
Но оръжието едва бе излязло от плътта на Радж Атън, когато раната започна да се затваря, без да остава белег. Този човек имаше толкова дарове на жизненост, че вече не приличаше на човешко същество.
„Дарът всечовешки“ — уплаши се Ордън. Онова същество, което бе извлякло живот от толкова много хора, че вече не можеше да се определи като смъртно, вече не можеше да умре. Радж Атън се превръщаше в Сила, съперничеща с първичните елементи или с Господарите на Времето.
Хрониките говореха за това. Хрониките твърдяха, че Дайлан Чука живял в Мистария за известно време, преди шестнадесет века, преди да замине на юг, за да страда в покой. Защото безсмъртието му се превърнало в бреме. Посветителите на Дайлан един след друг напускали този свят, но той не можел да умре, защото по някакъв начин се превъплътил. Даровете, прехвърлени му през силарите, останали завинаги с него — нежелани, като проклятие.
Ордън имаше съвършена памет и сега виждаше думите пред себе си точно както ги беше прочел като млад, докато изучаваше един фрагмент от древна хроника, писана от негов далечен предтеча:
„Понеже обичал своите близки много дълбоко, Дайлан открил, че животът се превръща в бреме. Защото мъжете, с които се сприятелявал, жените, в които се влюбвал, разцъфтявали и умирали като рози в един сезон, докато той самият оставал вечен. Затова потърсил самота отвъд Инкара, в островите на Илиен, и аз предполагам, че още живее там.“
Всичко това пробяга през ума на Ордън, докато мечът му излизаше от гърлото на Радж Атън; и тогава той осъзна, че е замахнал толкова силно, че оръжието му се изплъзва. Болка прониза ръката му, докато напрягаше мускули и жили да го задържи.
Мечът изхвърча в гнездото папрат на хълмчето.
Друго оръжие нямаше. Но Радж Атън още седеше, замръзнал в ужас от силата на удара. Ордън скочи и ритна към главата на Радж Атън с цялата си мощ.
Носеше обкованите си със стомана бойни ботуши, с железни шипове отпред. Ударът — той го знаеше — щеше да пръсне крака му. Но щеше да пръсне и черепа на Радж Атън.
Радж Атън се изви и петата на Ордън се удари под еполетите му.
Раздираща болка проряза крака на Ордън — той усети как костите му се чупят като клечки, — толкова силна болка, че изтръгна рев от гърлото му.
„Но ако пребивам себе си — помисли Ордън, — значи пребивам и Радж Атън.“ Рамото на Радж Атън се огъна. Ордън усети как ръката на Вълчия господар изпука, последвана от костите на ключицата, после хлътнаха и ребрата, едно по едно, закършиха се като съчки под петата му.
Радж Атън нададе смъртен вик.
Ордън падна върху рамото на Радж Атън и остана така може би няколко секунди. Чудеше се какво още да направи. Изтърколи се от Вълчия господар да види дали най-сетне е умрял.
За негово удивление Радж Атън простена от болка и се изтъркаля в тревата. Отпечатъкът от ботуша на Ордън личеше вбит в рамото му.
Дясната ръка на Радж Атън се беше извила под неестествен ъгъл. Плътта на рамото се беше вбила цяла педя надолу.
Радж Атън лежеше в тревата с изцъклени от болка очи. От устата му се лееше кръв. В този миг тъмните очи на Вълчия господар и изваяното му лице изглеждаха толкова красиви, че Ордън се възхити. Никога не беше виждал Вълчия господар толкова отблизо, в цялото му обаяние. То направо му секна дъха.
— Служи ми — трескаво прошепна Радж Атън.
В този миг Менделас Дрейкън Ордън бе пометен от силата на обаянието на Радж Атън и пожела да му служи с цялото си сърце.
После мигът отмина и той се уплаши… защото под бронята на Радж Атън нещо се размърда; рамото се намести и се изду, отново се намести, сякаш дълги години възпаление, лекуване и болки се навиха в един безкраен, секващ дъха миг. После рамото се изду в обемиста буца.