Обезпокои се за баща си и веднага щом помисли за него, усети, че е изпаднал в голяма опасност, усети, че опасността го е загърнала като гробен саван.
Надяваше се само, че баща му ще издържи битката. Вдигна бойния рог, изсвири и другите около него направиха същото. Хората в челото на армията запяха песни за бран.
Радж Атън имаше в обкръжението си десетки далекогледци, но никой не можеше да се сравни с него, никой не притежаваше толкова много дарове на взор. Радж Атън не знаеше точно колко дара има самият той, но беше сигурен, че наброяват хиляди. Можеше да различи жилките в крилете на муха от сто разкрача, можеше на звездна светлина да вижда толкова ясно, колкото един обикновен човек — на слънчева. Докато повечето хора с толкова много дарове на зрение щяха да са слепи през деня, жизнеността на Радж Атън му позволяваше да издържа и на най-яркото слънце.
Нищо не му струваше да забележи вдигащия се откъм изток облак от приближаваща армия.
След като се изкачи на върха на кулата, Радж Атън продължи да търси с очи на юг и на запад за знаци от армията на Виштимну, знаци за помощ. Поради повишения му метаболизъм му се струваше, че дълги минути оглежда хоризонта, за да зърне жълто знаме, издигащо се над зеления горски килим, или отблясъка на слънчев лъч по метал, или праха, вдигащ се от многото крака, или цвета, за който човечеството нямаше име — цвета на топли тела.
Но дори зрението на един далекогледец си имаше граници. Той не можеше да вижда през стени, а горският килим на запад беше истинска стена, която можеше да скрие много армии. Нещо повече, влажен вятър от юг духаше над степта от просторните полета на Флийдс, пълни с прах и полен, и ограничаваше гледката до трийсет-четирийсет мили.
Той стоеше, затаил дъх. Времето не го притесняваше. С толкова дарове на метаболизъм сигурно беше оглеждал хоризонта на югозапад не повече от шест секунди преди да разбере, че няма да види нищо. Армията на Виштимну все още беше много далече.
Тогава се обърна на изток и сърцето му се смрази. В далечината конят на Бинесман пъплеше през равнините. Радж Атън веднага разбра направлението му: на самата граница на видимостта се издигаха златните кули на замъка Гроувърман, до река от сребро. А пред замъка бе тръгнала в поход армия, подобна на която рядко бяха виждали очите му: хиляди и хиляди мъже.
Най-отпред вървеше ред копиеносци, по пет хиляди в редица, слънцето се отразяваше от щитовете и шлемовете им. Зад тях прииждаха хиляди и хиляди стрелци и конни рицари.
Вече бяха прекосили степта на разстояние от пет до седем мили от замъка Гроувърман. От такова голямо разстояние и при толкова прашен въздух не можеше да ги види съвсем ясно. Сухият прах скриваше броя им, вдигаше се от нозете им на облак, на стотици стъпки височина. Много приличаше на пушек от полски пожар.
Но зноят, който виждаше той под прахта, не беше от огън. Виждаше топлината на живот, топлината на стотици хиляди живи тела.
Сред ордата се развяваха знамена с десетки цветове — зелените знамена на Лайсъл, сивото на северен Кроудън, червеното на Интернук. Забеляза и рога в тълпата — рогатите шлемове на стотици хиляди воини, свирепите брадвари на Интернук.
„Не може да бъде“ — помъчи се да се успокои той. Пиромантът му беше казал, че кралят на Интернук е мъртъв.
„Може би — възрази разтревоженият му ум. — Но армиите на Интернук идат насам.“
Радж Атън затаи дъх и затвори очи. Долу в полето надигащите се ветрове засъскаха в дърветата, но далече, много далече, под звука на кръвта, препускаща във вените му, отекнаха бойни рогове. Виковете на хиляди гласове се надигнаха в бойна песен.
„Всички армии на Севера — осъзна той. — Събрали са се срещу мен.“
При портите на замък Силвареста пратеникът на Ордън беше казал, че кралят замислял това нападение от седмици. И беше намекнал, че предатели в собствените редици на Радж Атън са разкрили наличието на силари на крал Ордън.
Радж Атън беше отхвърлил тази версия, изобщо не бе допуснал възможността да е истина — защото ако беше истина, предвещаваше такива тежки последствия за неговото нашествие, че той не смееше и да мисли за тях.
Ако беше истина, ако Ордън бе планирал това нападение още преди седмици, то тогава той можеше да потърси помощ, можеше да призове за битка кралете на Севера.
Преди четири седмици Ордън бе тръгнал на поход. Четири седмици. Свирепият Боен вожд на Интернук можеше да е събрал ордите си, да ги е изпратил с лодки до скалистите брегове на Лайсъл, после да ги е подкарал насам, присъединявайки към тях свободни рицари от различните кралства.