Радж Атън смяташе да приключи за един.
В замъка Лонгмът капитан Седрик Темпест се безпокоеше за хората си, безпокоеше се за Ордън, безпокоеше се и за себе си. След като Ордън и Радж Атън бяха затичали на север, двете армии стояха в очакване, като армията на Радж Атън се подготвяше за битка.
Великаните бяха довлекли цели дъбове и ясени на склона на хълма и ги струпаха на клада. След което вътре пристъпиха огнетъкачите ѝ дърветата пламнаха.
Тримата дълго танцуваха в пламъците, огънят галеше голата им плът, всеки от тях обикаляше по ръба на кладата, рисуваше магически знаци във въздуха, символи от сияещ с призрачно синя светлина огън, които увисваха сред дима като окачени на крепостна стена.
Гледката беше зловеща и хипнотизираща.
След това тримата започнаха да се въртят и да припяват в някакъв странен танц, сякаш всеки влизаше в съзвучие с огъня, танцуваше с трепкащите му пламъци, превръщаше се в едно цяло с него.
После всеки от огнетъкачите започна да се поклаща, да подскача и да се върти, и да пее песен, изпълнена със страст и зов.
Една от най-могъщите сили на огнетъкачите беше да призовават чудовищни същества от долния свят. Темпест беше чувал за такива неща, но малцина хора на този свят бяха ставали свидетели на Призоваването.
Хората по стените започнаха да правят знаци за закрила, да мърморят полузабравени заклинания. Един странстващ маг, дошъл от горските пущинаци, започна да чертае руни във въздуха, а хората се струпаха около него, за да ги предпази.
Темпест захапа нервно устни, докато магьосниците долу събираха мощта си. Стените от огън на кладата започнаха да се втвърдяват, да се превръщат в зелени неща, по нищо не приличащи на обикновения земен огън. Оформяше се портал от светлина.
След още миг Темпест видя как в тази светлина се оформят тела: бели огнени саламандри, които се поклащаха и подскачаха, все още недовършени напълно.
При вида на тези призовани в пламъците създания мраз прониза Седрик Темпест до костите. Хората му не можеха да се бият с такива чудовища. Беше безумие да се остава тук, безумие беше и да се бяга.
Гърлото на Темпест се стегна. Помощ. Трябваше им помощ.
И тъкмо си го помисли, когато забеляза мъгливо движение на изток от замъка — някой тичаше през хълмовете, връщаше се от Тор Ломан. Надяваше се да е крал Ордън, помоли се на Силите дано Ордън да се връща с победа.
Но мъжът, който тичаше през хълмовете, не носеше пелерината на Ордън от зелен брокат. Към тях тичаше Радж Атън; шлема му го нямаше.
Темпест се зачуди дали Ордън изобщо е догонил Вълчия господар, после погледна надолу към цитаделата. Шостаг Брадваря беше вторият след Ордън. Ако Ордън беше загинал, то Шостаг щеше да се е надигнал, щеше да е новата глава на змията. Но Темпест не видя косматия разбойник в двора на цитаделата.
Може би Ордън все още беше жив, щеше да дойде на бой заради тях.
Радж Атън изрева заповед на бойците си да се подготвят за щурм.
Една стара поговорка гласеше: „Когато Владетелите на руни воюват, поданиците загиват.“ Беше вярно. Посветителите в техните уж добре пазени цитадели, обикновените стрелци, селските момчета, сражаващи се за живота си — всички те щяха скоро да паднат под гнева на Радж Атън.
През целия си живот Седрик Темпест се беше стремил да бъде нещо повече от обикновен човек от простолюдието, да избегне тази съдба. Беше станал подсилен воин едва на дванадесет години, стигна до сержант на шестнадесет, до капитан на гвардията — на двадесет и две. През всичките тези години беше свикнал да чувства силата на други хора в ръцете си, да има здравето на Посветителите, течащо в собствената му кръв.
До този момент. Формално той командваше защитата на Лонгмът, мъчеше се да стегне силите си срещу войските на Радж Атън. Но си беше почти обикновен човек. В битката за Лонгмът повечето му Посветители бяха избити. Имаше един дар на ум, един на жизненост, един на гъвкавост. Нищо повече.
Плетената му ризница тежеше на плещите му, бойният му чук висеше вяло в ръката му.
Ветровете от юг го смразяваха и той се зачуди какво ще донесе този ден. Сви се зад бойниците. Смърт, какво. Смърт усещаше той във въздуха.
Но засега подготовката за битка спря. Войниците, великаните и кучетата на Радж Атън стояха далече извън обсега на метателните оръжия. Още няколко минути продължиха работата си огнетъкачите — танцуваха, извиваха се, въртяха се в недрата на своята огнена клада, слети с пламъците; а сияещите саламандри се очертаваха все по-ясно, превръщаха се в червеи от бяла светлина, добавяйки от своята магическа сила към тази на огнетъкачите.