Огнетъкачите прекъснаха дивия си танц и като един вдигнаха ръце към небето.
Небето стана черно като оникс, щом огнетъкачите започнаха да извличат енергия от недрата му. Отново и отново те се протягаха нагоре и улавяха светлината. Отново и отново я събираха в ръцете си и просто я задържаха, така че дланите им се превръщаха в зелени искрящи светлини, които засияваха все по-ярко и все по-ярко.
Странстващият маг замърмори проклятия.
Магията на огнетъкачите отнемаше не само небесната светлина. Дори въздухът започна да изстива. Темпест видя, че стените на замъка се покриват със скреж, и усети, че дръжката на бойния му чук започва да залепва в ръката му и да щипе — беше замръзнала.
Скреж започна да се оформя и по земята — най-много близо до кладата, и се разгръщаше над полята и около армията, сякаш този отвъден огън извличаше топлина, вместо да отдава. Огнетъкачите вече извличаха енергията от огъня толкова ефикасно, че Темпест си представи, че дори и той може да стои незасегнат сред онези смарагдови пламъци и да крачи през тях, без да изгори.
Зъбите му затракаха. Сякаш бяха започнали да изсмукват топлината на собственото му тяло. Той вече можеше да види по-ясно саламандрите в пламъците — призрачни същества с опашки от огън, които подскачаха и танцуваха, и се взираха в мъжете по стените на замъка.
— Пазете се от очите на саламандрите. Не гледайте в пламъците! — започна да вика странстващият маг.
Темпест разбра опасността. Защото когато очите му срещнаха иглите от огън, оформящи очните орбити на един саламандър, макар да стана за много кратък миг, очертанията на звяра станаха много по-ясни, а кръвта на Темпест се смрази още повече. Хората започнаха да извръщат очи, да се взират в главанаците или в мастифите, или да гледат Непобедимите — всичко друго, но не и саламандрите.
В този ужасяващ мрак огънят на кладата нарастваше свръхестествен — превърна се в зелен огнен свят, чиито стени бяха украсени със зловещи руни, а съществата в неговите недра нарастваха на сила с всеки миг.
Облаците в небето станаха толкова студени, че заваля градушка и ледените късове заотскачаха като чакъл от бойниците, биеха по шлемовете и броните на защитниците на замъка.
Темпест беше уплашен до дъното на душата си. Не знаеше какво могат да опитат огнетъкачите. Дали щяха просто да изсмучат жизнената топлина от хората по стените? Или щяха да пратят огнени валма и да обгорят с тях редиците им? Или бяха замислили някакъв още по-пъклен план?
Сякаш за да отговори на въпроса му, един огнетъкач изведнъж прекъсна премятанията си в сърцевината на смарагдовите пламъци. В един продължителен миг въжета от зелена енергия се намотаха от небесата и се спуснаха към подложените му шепи. Небесата станаха по-черни и от най-черната нощ. Чу се далечен тътен, но дали светна мълния, Темпест така и не видя.
В този миг сякаш времето и всички звуци изведнъж замряха в очакване.
После огнетъкачът сбра енергията си в шепа, все едно че оформяше снежна топка, и запокити зелен огнен сноп към стените на замъка. И падна по гръб, напълно изцеден.
Зеленият прът се взриви в подвижния мост с гръм, сякаш в отговор на небесния. Замъкът се разтресе и Темпест се хвана трескаво за един от зъберите за опора. Древните земни заклинания, обвързали дъбовите греди и камъка на моста, трябваше да устоят на огъня. Нали допирът на огнения дух преди петнадесетина минути само беше опърлил дървото на моста.
Но никога не беше създавано нещо, което да устои на пъклен огън като този. Зелените пламъци помляха железните решетки на моста и се понесоха нагоре по метала, прогаряйки желязото с ярка светлина, стигнаха до веригите, които държаха моста. Като по чудо, пламъците не обгориха дървените талпи на моста, не изгориха и каменната арка около него. Само желязото захапаха, само него изгориха.
Седрик Темпест ужасѐн си представи как допирът на този пламък ще подейства на облечените в броня войници.
Със скърцане и пукот, мостът падна и се отвори.
Темпест извика на защитниците да слязат от стените, за да подкрепят бойците зад рухналия мост. Долу в двора имаше триста рицари, готови да предприемат контращурм, ако се наложи. Но дворът също така беше затрупан с коли и бурета, оформящи барикада, която нямаше да е достатъчна. В градушката и тъмнината мъжете се разтичаха да заемат по-добри позиции. Няколко рицари се развикаха, искаха да нападнат още сега, да атакуват, докато могат да бъдат от полза. Други защитници долу се постараха да барикадират вратите още по-здраво. Бойни коне зацвилиха и заритаха и не един рицар падна от коня си и беше стъпкан.