Отсреща на хълма Радж Атън посегна към небето, сякаш искаше да изтръгне облаци от него. Стотици мастифи се устремиха към замъка на черна вълна, червените им маски и железните нашийници им придаваха ужасяващ вид. Водачът им залая.
Главанаците гиганти занадигаха големите обсадни стълби, по двама великани на стълба, и закрачиха към замъка с привидно бавни крачки, но покривайки с всяка крачка по четири мъжки разкрача. Черни бегемоти, пъплещи в нощта.
Темпест нямаше време да обяснява какво трябва да се направи. Напусна поста си над портата и затича към стълбите.
— Капитане? — извика един от хората му, като че ли обезпокоен, че Темпест се е оказал жалък страхливец.
Темпест наистина нямаше време за обяснения. От бойното поле се надигна вик и три хиляди стрелци на Радж Атън се понесоха напред, за да прикрият щурмуващите.
Непобедимите на Радж Атън вдигнаха щитовете си и тръгнаха на щурм. Най-отпред тичаха петдесет души, понесли таран — гигантска желязна вълча глава в края на дъбовия ствол. Темпест малко разбираше от обсадни магии, но ясно видя, че желязната вълча глава е обвързана с мощни заклинания. В мъртвите ѝ очи блестеше огън.
Въпреки че подвижният мост беше паднал, хората на Темпест набързо бяха приготвили дървена решетка и я бяха вдигнали малко назад. Таранът щеше да се забие във вътрешните отбранителни съоръжения. Зад тях конните рицари на Лонгмът наведоха дългите си пики.
Непобедимите на Радж Атън се носеха напред, земята под тях тътнеше от обутите им в желязо стъпала, тътнеше под жестокия град, който бе започнал да се сипе неумолимо. Непобедимите бяха мъже с много дарове на жизненост, на мускул и на метаболизъм.
Гигантите пристъпваха на отскоци със стълбите, Непобедимите — с техния таран. Тайнствените прахове, хвърлени от балона, вече захлупваха портите на замъка като сивата длан на съдбата.
За миг Темпест се поколеба дали да остане с войниците си, или да побърза да убие Шостаг.
Отвъд полята катапултите на Радж Атън изхвърлиха железния си товар…
Радж Атън гледаше одобрително как катапултите мятат железните кълба, пълни с минерални прахове от сяра, поташ и магнезий, които щяха да се смесят с други соли в облака над стената на замъка.
Изстрелването на тези кълба бе изчислено така, че да се устремят през небесата в момента, в който таранът се окаже на сто разкрача от подвижния мост.
В тъмнината и градушката лъкометците по стените на Лонгмът видяха залпа на катапултите и се снишиха за укритие, като загубиха ценни секунди, които им бяха нужни, за да се прицелят в Непобедимите на Радж Атън.
От дълги години Радж Атън беше отглеждал и беше хранил своите огнетъкачи. По планините южно от Ейвън непрекъснато горяха огньове, за да умилостивяват Силата, на която служеха магьосниците. Неговите огнетъкачи бяха — поне така беше убеден Радж Атън — най-страховитите от своя вид на земята.
А и тези огнетъкачи бяха извършили големи проучвания по използването на взривни огньове. Отдавна беше известно, че когато пшеница и ориз се изсипят в зърнохранилищата, огънят от малък фенер може да подпали въздуха с взривяваща сила. Миньорите, копаещи въглища дълбоко в планините на Мъятин, отдавна бяха разбрали, че въглищният прах започва да искри от допира на техните лампи и че понякога избухва с такава сила, че цели забои в мината могат да рухнат.
От поколения хората отглеждаха цветя от пореч да им дават кураж, а децата се забавляваха, хвърляйки сухите им стръкове в огъня, за да чуят пукането, което издаваха при избухването си.
Но никой не беше помислял как да се възползва от взривната сила на такива вещества. И ето че огнетъкачите на Радж Атън бяха проучили явлението, научили се бяха да приготвят, да смилат и да смесват праховете.
Сега Радж Атън гледаше с възхищение и задоволство как многото години хранене на неговите чародеи и финансирането на тайнствените им изследвания си връщат разходите. Небесата станаха по-черни и от най-черната нощ, докато последните огнени въжета се извиваха надолу към земята. От въздуха се сипеше градушка и над главата му екнеше небесен тътен.
Грамадната огнена клада, където стояха огнетъкачите заедно със съществата, които бяха призовали, изведнъж угасна като свещ, зелените стени се сринаха, а съществата вътре погълнаха в себе си цялата светлина и зной.
Небесата останаха черни и в тази внезапна, пълна тъмнина нито един стрелец не можеше да види целта, за да стреля. Цели десет секунди небесата не даваха никаква светлина.
По стените на замъка рицарите на Ордън извършиха един последен предизвикателен акт — подеха някаква мрачна песен.