Във фургона седеше един пазач — Непобедим — на столче в отсрещния ъгъл, с извита кама на коленете и с отегчено изражение. Иърмън не можеше да рискува да се задвижи бързо, не можеше да привлече внимание, но от друга страна, той от шест години вече не можеше да се движи бързо.
Дълго и мъчително се опитваше да разтвори стегнатата си дясна ръка. Откопчването на вкочанените пръсти беше трудно. Бе прекалено възбуден, твърде разгневен. Обзе го вълнение. Ако можеше да унищожи този човек, щеше да получи двойна награда — щеше да върне своите дарове и в същото време да лиши Радж Атън от метаболизъм.
А навън се вихреше битка. Мрак проряза небето и сенки и светлина нахлуха във фургона. По стените на замъка закрещяха хора.
Иърмън съжали, че ги няма вече даровете му на сила, съжали, че не може да удуши Салим със свръхестествена лекота. Но те си бяха отишли отдавна.
Много дълги минути продължи да разтваря проклетата си, безполезна ръка. Изведнъж, докато се мъчеше, Иърмън почувства едно огромно, изгарящо го желание. Удряй. Удряй сега, ако можеш!
И докато тази мисъл го изпълваше, ръката му изведнъж се откопчи и се отвори — бавно, като разтварящо се цвете.
По планинска пътека
Когато тръгна от Банисфер, Боренсон беше повече от обезумял. Беше само отчасти в съзнание. Представяше си хаоса, който щеше да предизвика сред войските на Радж Атън.
Докато яздеше на юг, не видя никакви признаци на битка. Твърде много хълмове и планини засланяха Лонгмът от очите му. Не можа да види потъмняващото небе, защото ниските облаци над планините бездруго скриваха всичко. Веднъж му се стори, че чува викове, но ги чу някак много далечни и реши, че тези викове са от някакъв сън наяве, остатък от фантазиите за разрухата, които се въртяха в ума му.
Южно от планинското село Кестрел смени посоката и пришпори коня си по една горска пътека, за да съкрати времето. Често беше ловувал по тези хълмове с краля. Намираше се малко на север от ловния приют на Гроувърман — голяма удобна хижа.
Не се боеше нито от духове, нито от горски зверове. Боеше се само, че ще стигне твърде късно Лонгмът.
Докато катереше планините, стана студено. Той прогизна от ледения дъжд, а планинската пътека стана хлъзгава. Скоро дъждът обърна на лапавица и сняг, така че той загуби повече време, хващайки тази пътека, отколкото ако беше останал на пътя.
Високо в хълмовете, на една поляна, обкръжена от трепетлики, забеляза следи от хала, пресякла горската пътека. Халата беше влачила нещо тежко тук преди няколко часа, малко преди разсъмване. По земята се виждаха червени кървави парцали и останки от костен мозък. Много пресни следи.
Отпечатъкът от стъпалото на халата беше близо три стъпки дълъг и две широк. Четири пръста. Женска. Голяма женска.
Боренсон огледа следата. Между купчина остри камъни се виждаха черни косми. Халата може би беше влачила глиган. Но космите бяха твърде тънки за глиган. Боренсон подуши. Мечка, явно. Голям мъжкар. Също толкова плътна миризма като на глиганите на Дънуд, но не толкова мръсна.
Отново подуши, опита се да долови миризмата на халата, но не помириса нищо. Халите бяха ненадминати в способността си да подражават миризмата на околната им среда.
Боренсон погледна нагоре по пътеката и съжали, че не може да проследи халата — макар и за малко.
Мирима можеше да е в опасност. Най-вероятно Радж Атън щеше да наложи за малко обсада, за да изкара деня в почивка, подготвяйки се за сражение. Окупационната му армия трябваше да пристигне скоро.
Боренсон се боеше, че изобщо няма да стигне до замъка преди обсадата, че няма да може да помогне на Мирима.
Освен това трябваше да обмисли и предизвикателството да тръгне на лов за халата. Женската щеше да е горе сред дърветата, недалече от планинския връх, и да се храни с убитата мечка. Теренът тук беше твърде объркан, за да се справи лесно човек: имаше много нападали клони, а храсталаците бяха израсли гъсти и високи след дългото лято.
Улавянето ѝ щеше да е трудна работа. Халите усещаха движението, чувстваха звука като треперене. Единственият начин да се приближиш до такова чудовище бе да се промъкваш бавно и крадешком, като стъпките ти се чуват на неравни интервали.
За миг Боренсон помисли да проследи халата.
Но някъде от много далече сякаш го призова някакъв глас, и той изпита непреодолим порив. Удряй. Удряй сега, ако можеш!
Кралят му имаше нужда от него. Мирима имаше нужда от него.
Той пришпори коня по планинските пътеки, а снегът започна да се трупа — първият за сезона. Дъхът на коня излизаше на тънки струйки пара.