Утре беше първият ден на Хостенфест, първият ден на лова, сети се Боренсон и започна да мисли за това, за да се успокои. Щеше да бъде добър лов, с падащия сняг. Глиганите щяха да тръгнат към долините, оставяйки следи покрай поляните. Щеше да се обзаложи с Дероу и Олт кой от двамата им господари пръв ще забие копието си в някое прасе.
Закопня за лая на кучетата, за дълбокия зов на роговете. За нощните пирове край огньовете.
„Но аз трябва да ударя сега“ — припомни си той и препусна още по-бързо. Искаше му се да удари, искаше му се да има някоя цел.
Отново се обезпокои дали бе избил всички Посветители в замък Силвареста. „Ударих както можах“, каза си. Беше избил всички, които бе видял, но някои можеше да са преместени от цитаделата в града, така че невидимите нишки на сила още да свързват Радж Атън с Посветителите там.
Една битка между Владетели на руни можеше да е доста сложна. Броят на даровете играеше важна роля в такава битка, също както умението и подготовката на воините.
Но също така важен беше и балансът от качества. Радж Атън притежаваше толкова много дарове, че избиването на неговите Посветители изглеждаше почти безплодно усилие. Но един силен Владетел на руни, лишен от ум или от гъвкавост, можеше да се превърне просто в дебелак, в едно нищо по време на боя. Вземи му метаболизма и дори Владетелят на руни да има десет хиляди дара на мускул, ще се движи толкова бавно в сравнение с някой добре балансиран войник, че все едно е окачалка за дрехи; ще се превърне във „воин с нещастни пропорции“.
Като бе избивал хората в замък Силвареста, Боренсон беше лишил Радж Атън от много дарове на гъвкавост. Владетелят на руни я беше трупал, беше я извлякъл от стотици хора в замъка. Което означаваше, че ще е свръхбалансиран на мускул. Това щеше да го направи тромав на мускули, недостатъчно пъргав. Може би при такова неравновесие крал Ордън щеше да има някакъв шанс срещу Вълчия господар.
Ето защо Боренсон се надяваше, че е свършил работата си. Не можеше да понесе мисълта, че некадърността му може да струва на Ордън тази битка. Не можеше да понесе… срама, който го мъчеше всеки път, когато помислеше, че крал Силвареста и Йоме са все още живи.
Пощадяването им беше струвало живота на десетки други. Пощадяването им вливаше сила у Радж Атън.
Малко количество сила, вярно. Но ако Боренсон и още няколко убийци успееха да ударят Посветителите на Радж Атън в подходящ момент, Вълчия господар можеше да стигне до някоя „нещастна пропорция“.
„Днес ще хвана Радж Атън“, каза си Боренсон и остави това убийствено настроение да се просмуче във всеки мускул и кост, да го загърне като наметало.
„Днес аз съм смърт. Днес ловя него и нищо друго.“
Във въображението си той започна да упражнява убиване, да подготвя всяка своя фибра, всяка своя реакция за хладнокръвно убийство. Представи си как ще стане, когато срещне съгледвачите на Радж Атън тук, на няколко мили северно от Лонгмът по пътя. Щеше да ги стъпче с коня си, щеше да ги набучи на копието си така, че топлата им кръв да го залее на вълни, без да остави свидетели. После щеше да открадне униформа и да препусне презглава към бойните линии, да префучи чак до Радж Атън все едно, че му носи послание. Посланието му щеше да е смърт.
Воините на Инкара твърдяха, че Войната е тъмна господарка, че онези мъже, които ѝ служат най-добре, печелят нейното благоволение. Твърдяха, че тя е Сила, също като Земя и Въздух, Огън и Вода.
Но в кралствата на Роуфхейвън казваха, че Войната е само един аспект на Огъня и че никой не би трябвало да ѝ служи.
Но проклетите инкарци трябваше да знаят по-добре. Те бяха майстори във войната.
Боренсон никога не беше се стремил към благоволението на Тъмната господарка, никога не се беше обръщал към нея, но сега на устните му се заоформя една молитва, древна молитва, която бе чувал от други, но която никога не беше посмявал да изрече.
И докато яздеше, Боренсон започна да се усмихва, а после започна да се смее с дълбок, гърлен смях, който сякаш извираше някъде извън него, от хълмовете или от дърветата.
Прекрасен ден
Ордън се свести от болка. Не можеше да прецени от колко време е бил в безсъзнание. Кръвта по устата му беше влажна и с вкус на бронз. „Всеки момент — помисли Менделас Ордън — Радж Атън ще ме изрита отново, ще започне да ме блъска до смърт.“