Ордън от години не беше помислял за този ден, въпреки че всяка гледка, звук и мирис се бяха съхранили съвършено в паметта му. Със своите дванадесет дара на ум Ордън можеше да съживява в ума си такива мигове, когато поиска. Денят беше вълшебен. Беше денят, разбра той седмици по-късно, в който жена му бе заченала първото им дете, Габорн.
Ах, как копнееше все още за нея.
Докато се изкачваше към върха на Очите на Тор Ломан, светлината в небето отново се появи и той с ужас се взря в чудовищната огнена стена, която зверовете на Радж Атън бяха запратили към замъка. Небесата бяха оцветени със странни прахове — сиво и черно, сернисто жълто и нещо червено.
От толкова разстояние и със скоростта, с която той живееше, огромната кипнала зелена вълна от огън сякаш се търкаляше бавно през небето. Ордън продължи да пълзи нагоре по каменните стъпала.
Докато пълзеше, се зачуди защо Радж Атън беше дошъл тук. Явно не за да погледне към Лонгмът. Гледката оттук не предлагаше нищо.
Не, нещо друго беше разтревожило Вълчия господар.
Крал Ордън извърна очи на изток и видя праха, вдигащ се от равнините, сякаш бяха пламнали, и светлината, бляскаща от щитовете. Армия, тръгнала в поход от замък Гроувърман.
Въпреки внушителния облак от прах, армията не можеше да е голяма, Ордън го знаеше. На помощ му идваха около трийсет хиляди селяци, крачещи през прашната степ, нищо повече. Нямаше да могат да се опрат на Непобедимите на Радж Атън.
Но Ордън знаеше, че начело на тази армия язди неговият син.
Разбира се, Габорн нямаше да е толкова глупав, че да атакува Радж Атън. Не, това трябваше да е някоя хитрина. Ордън се усмихна. Срещу човек с ума на Радж Атън подвеждащата информация можеше да се окаже силно оръжие. Синът му се сражаваше по най-добрия начин.
Почти във всеки двубой победата идваше при онези, които отказваха да бъдат надвити. Принцът не се беше уплашил.
„Добра хитрина — разсъди Ордън. — Радж Атън е убеден, че Лонгмът е взет преди няколко дни.“ Сега вижда армия, която идва да го смаже. Крал Ордън можеше само да се надява, че хитрината ще подейства.
А в ума му се прокрадна страх. Габорн, разбира се, нямаше да нападне, нали? Нали?
Щеше да нападне, осъзна Ордън. Стига да вярваше, че по този начин ще може да спаси баща си. „Не му ли казах аз да нападне? — помисли Ордън. — Не му ли казах аз да се спусне по хълма с рицарите си?“
Сърцето му се изпълни със смъртен страх. Ставаше въпрос за момче, което бе рискувало, за да спаси вражески Посветители. Ставаше въпрос за момче, което бе станало Клетвообвързан лорд.
Ордън вече не се съмняваше. Дори да знаеше, че ще загине в този опит, Габорн със сигурност щеше да атакува!
В този момент огромната вълна се блъсна в замъка и отпрати към небето огнени стълбове. Ордън видя дори и оттук ужасните щети, които нанесе, видя летящите от стените човешки тела — като огнени птици, — видя великани и бойни псета, Непобедими и стрелци, нахлуващи през зейналите порти на замъка.
Но не усети вътрешния смут, бележещ смъртта на Посветител. Никой от Посветителите в неговия змийски кръг не бе загинал в тези пламъци. Замъкът, разбира се, щеше да падне.
Дълбоко в себе си той усети един непреодолим подтик. Удряй! Удряй сега, ако можеш!
Осъзна, че може би той самият държи в себе си ключа към това ужасният погром в една битка да послужи за по-висша цел. Мъжете в замъка бяха свързани в змийски кръг и ако замъкът бъдеше завзет, мъжете в кръга щяха всички да се принудят да излязат на бой, без никой да извлича метаболизъм от другите. Все някой от тях щеше да загине и змията да се оформи. Но кой щеше да стане главата ѝ?
Във всеки случай не и онзи идиот Дрийс, надяваше се Ордън.
Не. Трябваше да е Шостаг. Силен и почтен, макар и грубиян. Свиреп воин.
Ордън допълзя до ръба на обсерваторията и погледна надолу.
Очите на Тор Ломан бяха кацнали на ръба на пропаст, а в западния ѝ край нагоре от дъното ѝ се издигаха грамадни остри скали. „Там — помисли Ордън. — Ще се ударя там.“
И се хвърли от кулата. Време беше змийският кръг да се разкъса. „Нека Шостаг Брадваря спечели своите земи и титла. Нека Габорн живее, за да наследи рожденото си право.
И нека се върна в прегръдката на жената, която обичам.“
С толкова много дарове на метаболизъм, Ордън сякаш падаше много бавно, сякаш се рееше във въздуха като птица, полетяла към своята смърт.
Пърхането
В далечните небеса се издигна огнен стълб — като гъба — и равнината прокънтя от гръмотевичен тътен.