Шостаг се втурна към Радж Атън и замахна с брадвата.
Радж Атън се извърна светкавично и блокира удара със своята бойна секира; от оръжията изхвърчаха искри. Желязната дръжка на по-малката бойна брадва на Радж Атън се огъна. Шостаг се удиви, че ударът му не успя да отсече ръката на Радж Атън. С убийствена ловкост Радж Атън замахна с ледено острия си ятаган под гарда на Шостаг и разпра корема му с ужасен, вледеняващ удар.
Но Шостаг не беше тъпак, че да се отчае, щом види собствените си вътрешности. Имаше си той повече жизненост от повечето благородници, жизненост на вълци, гонещи в зимните гори мечки и глигани.
Малката щипеща рана само го ядоса, така че Шостаг размаха бойната си брадва с две ръце, завъртя се и нанесе удар, който трябваше да съсече Вълчия господар на две.
Но Радж Атън се хвърли назад, изтървал огънатата си брадва, избегна удара му, премаза красиво резбованата врата на гардероба и рухна навътре.
Под Радж Атън лежеше един Посветител, полузаровен под потрошения кедър, свит под роклите на някаква девица, с боен чук в едната ръка и щит в другата. Сър Оулсфорт, воин на пет души надолу по нишката на защитниците от Шостаг в змията.
Ако Шостаг не убиеше Радж Атън сега, никога повече нямаше да получи друг шанс. И той вдигна грамадната си брадва за да съсече Вълчия господар на две.
В този момент Радж Атън заби два пръста през очните прорези в шлема на Оулсфорт, право в мозъка.
Разкъсваща болка проряза Шостаг и той с ужас видя как Радж Атън се извърна встрани от падащата брадва, изведнъж се разля в неразличимо петно и скочи към него.
Повече Шостаг не видя.
Викът
Радж Атън не си направи труда да търси главите на змията. Острият му нюх го поведе през сградите и след няколко мига той намери скрити още шестима Посветители и ги изкла. Междувременно изби и други шейсетина от бранителите на Лонгмът. Надяваше се, че ще намери и Джюрийм.
Битката вече заглъхваше. Крал Ордън беше мъртъв, повечето защитници — също. Радж Атън рядко беше нанасял на свой противник такъв жесток погром. И никога не беше проливал толкова много кръв лично.
Натъкна се на един, който тичаше от една сграда с необичайна скорост. Благородник. Позна графа на Дрийс по сивия кон и четирите стрели на щита му, много изкусно изделие. Поредната глава на змия.
Чаровен боец беше този граф. Изпълнени с нега сиви очи, висок и благороден от главата до петите.
Атън се позабави колкото да го съсече на две, след което му клъцна гърлото, докато падаше.
Радж Атън вече държеше битката здраво в ръцете си. Стоеше на възвишението под цитаделата на Посветителите, може би на двайсетина крачки от двестате рицари, които още пазеха тук.
Спря за малко, колкото да огледа бойното поле. Долу хората му бяха завзели вътрешния двор. Стените бяха почти опразнени от бранители.
Сега хората на Радж Атън тичаха по пасажите на изток, а три саламандри прочистваха стените на запад. Отвсякъде се носеха викове на умиращи, но слухът му оставаше безразличен за тях. Вятърът разнасяше миризмите на кръв, на пушек и сернист прах.
Оставаше му да свърши още малко.
Той се затича към цитаделата на Посветителите, за да избие пазещите я около двеста воини, когато изведнъж го обля силното чувство на безпокойство, онова познато сгърчване на стомаха, съпровождащо смъртта на Посветител.
Иърмън Вотания Солет душеше Салим ал Дауб. Дълго време е нужно, за да удушиш човек, особено ако има дарове на жизненост. За Иърмън тази работа се оказа неимоверно трудна. На челото му изби пот, пръстите му станаха хлъзгави от пот.
Салим не се съпротивяваше, остана в безсъзнание. Но главата му бавно се изви — дори в ступора си той се опита да се измъкне. Краката му започнаха да подритват, слабо и ритмично. Устните му посиняха, а езикът му се изду. Очите му се отвориха в сляпа паника.
Пазачът не видя, защото зяпаше през грубо скованата врата на фургона щурма на замъка. Борбата не привлече вниманието на никого от вонящите, зле пазени Посветители. Ритмичното ритане на Салим наподобяваше обичайните шумове, помръдването на някой сънен Посветител, търсещ малко удобство върху гнилата слама.
Наблизо един глух Посветител гледаше Иърмън с широко опулени от страх очи. Това не беше рицар, доведен да обезсърчи някой северен владетел. Беше един от собствените Посветители на Радж Атън, човек, който преливаше стотици дарове на слух към Вълчия господар. С него се бяха отнесли по-зле, отколкото с куче. Посветителят имаше причина да мрази господаря си, имаше основание да желае смъртта му. Иърмън задържа погледа на глухия, докато душеше Салим, с мълчаливата надежда, че човекът няма да извика.