Салим изрита веднъж, силно, и този път ботушът му изтропа и вдигна шум.
Пазачът при вратата на фургона се обърна, видя ритащото стъпало на Салим, хвърли се напред, замахна с кривия си нож и отсече ръката на Иърмън.
От ръката на Иърмън малко под лакътя швирна кръв; раната го опари като огън. Но ръката му, ръката, която беше лишена от гъвкавост, която трудно можеше да се отваря толкова години, беше стиснала гърлото на Салим като самата смърт, пръстите ѝ се бяха вкопчили в гръкляна на дебелия евнух.
Пазачът хвана отсечената ръка, за да я дръпне от гърлото на Салим. Иърмън успя да го изрита в сгъвката на коляното и той падна между Посветителите.
В този момент Иърмън усети огромно облекчение — гъвкавостта потече отново през него, той усети как сърцето и мускулите му напълно се отпуснаха за пръв път от години.
Пое си дълбоко дъх и за сетен път вкуси сладкия въздух на свободата. После пазачът се хвърли отгоре му.
Миг на силно замайване, и светът ужасно се забави за Радж Атън. Нечленоразделният смъртен вик на граф Дрийс сега стигна до ушите му като зов за помощ. Радж Атън се плъзна напред — мъчеше се да спре пред тълпата войници, пазещи цитаделата на Посветителите.
Осъзна, че вече притежава само шестте си обичайни дара на метаболизъм. Някои от тези стражи сигурно му бяха равни.
Той нададе боен вик с такава невероятна сила, че никой човешки крясък не можеше да се сравни с него. Мислеше си, че с вика ще успее да обезкуражи поне някои от воините.
Но ефектът порази и самия него.
Мъжете започнаха да падат на колене и да стискат шлемовете си с ръце. Стените на цитаделата зад тях започнаха да се тресат, прах се посипа от пукнатините в зида, сякаш стените бяха някакви дрипи, а неговият Глас ги беше изтупал.
Вълчия господар имаше дарове на Глас от хиляди и мускул, който му позволяваше да изкарва въздух с невероятна сила. Но дори и той никога не беше предполагал, че този вик може да притежава такава мощ.
Толкова смаян беше, че докато викаше, започна да оформя вика си, да снижава тона с няколко октави. От стената започнаха да се откъртват камъчета.
Той извика отново, усили обема на гласа си, наблюдаваше камъка и превръщаше гласа си в смъртоносно оръжие.
В Таиф беше писано, че емирът Мусат ибн Хафир веднъж накарал своите воини да надигнат такъв вик. В пустините на Дармад тухлените стени на град Абанис се сринали от силата на звука и емирът повел конницата си през развалините.
Но тогава звукът бе дошъл от гърлата на хиляди тренирани воини, извикали като един, а градските стени били направени от кирпичени тухли.
Наричаха го „Смъртния вик на Абанис“, звук легенда, за който разправяха, че можел да разкърти камък така, както някои певци се научават да трошат кристал с гласовете си.
Сега Радж Атън сам надигна такъв глас.
Ефектът беше поразителен. Воините пред него западаха като ударени с чук по главата, мнозина изпадаха в шок, други рухваха мъртви. От ушите и носовете им потече кръв.
Зад тях, докато Радж Атън достигаше кресчендо, огромната каменна стена на цитаделата на Посветителите изведнъж се пропука и се разцепи от върха до долу.
Но кулата все още не падаше.
Радж Атън отново извиси вика си, играеше с гласа си по камъка, експериментираше в различни честоти, докато не улучи точно нужната.
Кулата рухна като по магия, срина се с мощен трясък, който разтърси земята и надигна облак прах. Камъните западаха, премазвайки стражите, които пазеха по стъпалата.
Радж Атън се обърна и погледна стените на замъка. На места те се бяха пропукали. Цитаделата на херцога изглеждаше сякаш я бяха обстрелвали катапулти, с откъртени грамадни парчета камък, с изпопадали первази и прекатурени водоливници.
Онези, които все още можеха, гледаха Радж Атън в ужас.
Съкрушен. Лонгмът беше съкрушен.
Радж Атън стоеше, упоен от силата си. „Кралят на Земята може и да идва — помисли той, — но аз съм по-могъщ от Земята.“
Всички, дори собствените хора на Радж Атън, го гледаха в ужас: Между Непобедимите малцина бяха пострадали от Смъртния вик. Всеки от тях притежаваше най-малко пет дара на жизненост — и явно това им стигаше, за да устоят на разрушителната сила на Гласа му.
Но мнозина обикновени бойци бяха със спукани тъпанчета или лежаха в безсъзнание.
В миговете, които последваха, Непобедимите на Радж Атън довършиха с мечовете си онези, които им оказаха съпротива, и завлякоха в двора тези, които се предадоха.