Толкова слаб удар. И толкова ефективен.
Радж Атън се зачуди, но в този момент това вече нямаше значение. Радж Атън, въпреки победата си над Лонгмът, беше съкрушен. Макар да притежаваше ума, гъвкавостта и мускула на хиляди хора, без скоростта си той се превръщаше във „воин с нещастни пропорции“. Дори един обикновен войник, някой жалък хлапак без дарове бе в състояние да го посече.
Ако Габорн му излезеше със скоростта дори на петима мъже и дарове на жизненост от други петима, Радж Атън нямаше да може да го надвие.
Вълчия господар се заоглежда отчаяно. Огнетъкачите му се бяха самоизгорили. Силарите му ги нямаше. Саламандрите се бяха върнали в долния свят и сега за дълго нямаше да могат да бъдат призовани. Всичките му тайнствени взривни прахове бяха прахосани.
„Дойдох, за да унищожа Ордън и Силвареста — помисли той, — и го постигнах. Но с това си създадох още по-голям враг.“
Беше време да бяга от Лонгмът, да бяга от Хиърдън и от всичките кралства на Роуфхейвън, и да преосмисли тактиката си. Колкото и победи още да извоюваше тук в Севера, той чувстваше как кралете на Роуфхейвън се измъкват от хватката му.
Радж Атън си имаше своите дарове, хиляди по хиляди. Но мините му бяха на изчерпване, а силарите му бяха в ръцете на неговия враг. Каквито и дарове да имаше сега, младият крал скоро щеше да се изравни с него.
Радж Атън беше напълно съкрушен.
Навяваше сняг. Първият сняг, който Радж Атън щеше да види тази зима. До няколко седмици планинските проходи щяха да се затворят.
Можеше да продължи това завоевание по-късно, прецени той и се стъписа. Ужаси го мисълта, че ще трябва да чака чак до пролетта.
Извика на хората си да започнат да се оттеглят, без да им остави време да оплячкосат замъка.
Остана неподвижен и смълчан, докато войниците му тичаха да изпълнят заповедта, да смъкват шатрите, да впрягат конете, да товарят фургоните.
Главанаците гиганти се появиха откъм замъка, понесли в грамадните си лапи трупове на защитници, които щяха да ядат пътьом за дома. По западните хълмове траурно завиха вълци, сякаш от скръб пред гледката на рухналия Лонгмът.
Съветникът на Радж Атън Фейкаалд викаше кресливо:
— По-бързо, смотаняци! Остави мъртвите! Вие там — помогнете да се натоварят тия фургони!
Снегът се усили и скоро натрупа пет пръста. Радж Атън стоеше, зяпнал към замъка Лонгмът. Чудеше се как се бе провалил тук, мислеше как Джюрийм го беше предал на крал Ордън.
Когато се отърси от унеса си, замъкът беше замрял. Никакви огньове не горяха вече там, не се чуваха викове на мъже, умиращи в агония.
Пред портите крачеше без посока Седрик Темпест, единственият оцелял — затискаше кървящото си ухо и мърмореше несвързани проклятия. Сигурно беше обезумял.
Радж Атън яхна един кон, сети се как вещерът Бинесман беше откраднал неговия, и подкара през хълмовете.
Поздравът
Когато Габорн стигна Лонгмът, всичко беше пусто, а руините на замъка лежаха под дълбок пласт току-що навалял сняг.
Войската на Габорн все още беше далече назад. Само петдесетина рицари яздеха достатъчно бързи коне, за да не изостават. В горите на запад скръбно виеха вълци и воят им се извисяваше и пропадаше в зловещи тонове.
Бинесман ги беше изпреварил — ровеше край развалините на цитаделата на Посветителите и търсеше нещо сред отломките.
Навсякъде се виждаха следите от касапницата и погрома — стени и кули в развалини, войниците на Ордън премазани под камъните. Само десетина от бойците на Радж Атън лежаха мъртви пред замъка, надупчени със стрели.
Голяма победа беше спечелил Радж Атън. Зашеметяваща ума победа, несравнима с никоя прочетена от Габорн в хрониките. През последния час той се беше опитвал да потисне чувствата си, подозрението си, че баща му е загинал. Сега се боеше от най-лошото.
На бойното поле беше останал жив само един воин — капитан в цветовете на Лонгмът.
Габорн подкара към него. Лицето на войника беше бледо, а очите му — пълни с ужас. Под шлема му от дясното ухо капеше кръв и засъхваше по гъстите му бакенбарди.
— Капитан Темпест — попита Габорн, като го позна. — Къде е баща ми крал Ордън?
— Мъртъв е, ми… милорд — каза капитанът, после седна в снега и отпусна глава. — Всички са мъртви.
Габорн го беше очаквал. Все пак новината го удари като с юмрук. Сложи ръка на гърдите си и усети, че едва си поема дъх. „Нищо не помогнах — каза си. — Всичко, което направих беше напразно.“
Огледа щетите и стъписването и ужасът му нараснаха. Никога не беше виждал толкова рухнал замък — и то само за няколко часа.