— А вие как оцеляхте? — попита без сили Габорн.
Капитанът поклати глава, сякаш точният отговор му се губеше.
— Радж Атън взе няколко от нас в плен. Той… изби другите. Мен ме остави жив, за свидетел.
— На какво? — попита Габорн.
Темпест посочи към кулите.
— Неговите огнетъкачи удариха първи. Призоваха едни създания от долния свят и удариха замъка със заклинания, от които желязото гореше… и едно огнено кълбо, което избухна във въздуха над портите и изхвърли мъжете като пръчки от стените… Но не това беше най-лошото. Защото после дойде самият Радж Атън и разтърси основите на замъка със своя Глас. Изби стотици! Аз… шлемът ми има дебели кожени наушници, но не мога да чувам с дясното си ухо, а лявото ми още звъни.
Габорн се взря изтръпнал в замъка.
Беше си представял, че Радж Атън е докарал някакви ужасни обсадни машини, за да разбие стените, или че е накарал огнетъкачите си да измислят някое неописуемо заклинание.
Беше видял огромната огнена гъба, когато се издигна във въздуха. Но изобщо не си беше представял, че стената може да се срине само от един вик.
Войниците зад него се бяха пръснали и бавно обхождаха бойното поле за някакви признаци на живот между развалините.
— Къде е… къде мога да намеря баща си?
Темпест посочи пътеката нагоре.
— Тичаше натам, към Тор Ломан. Гонеше Радж Атън, малко преди да започне битката.
Габорн обърна коня, но капитан Темпест притича пред него и падна на колене.
— Простете ми! — проплака той.
— За какво, че сте оцелели? — попита Габорн. Самият той изпитваше вината на онези, които, без да са искали, са останали живи, след като всички около тях са мъртви. И тази вина му тежеше. — Не само ви прощавам, изказвам ви похвала.
Конят му тръгна в тръс през заснеженото поле, изпратен от хлиповете на Темпест и вълчия вой.
Ризницата му задрънча, щом конят премина в галоп. Габорн се заизкачва по разкаляната пътека. Отначало не беше сигурен, че е тръгнал във вярната посока. Пътеката беше покрита със сняг и дири не се виждаха.
Но след около миля, когато пътеката пое под трепетликите, видя следи в калта и падналите листа — широките крачки на мъже с огромен метаболизъм, тичали през дърветата. Стъпки на по десет крачки една от друга.
След това беше лесно да се проследи дирята. Пътеката към Тор Ломан беше поддържана добре, храстите бяха изрязани. Така ездата стана лека и почти приятна.
По пътеката Габорн оглеждаше за следи от баща си, но не намери.
Накрая стигна голия връх на Тор Ломан и се озова сред моравата със старата обсерватория на херцога на върха. Тук снегът беше осем пръста. Габорн намери красивия шлем на Радж Атън под обсерваторията.
Самият шлем беше изкусно гравиран със сложни фигури от сребро, като сплетени въжета или като сплетените огньове, каквито огнетъкачите извличаха от небето. Преминаваха по предпазителя на носа и очните прорези. Между очите беше вграден голям диамант. Габорн го взе като военен трофей, върза скъсаната му каишка за седлото, като внимаваше да не счупи белите бухалски криле.
Докато го връзваше, задуши в студения въздух. Снегът беше прочистил небето, беше отвял повечето миризми, но все пак Габорн успя да различи мириса на тежката брокатена пелерина на баща си, както и на маслото, което предпазваше бронята му от ръжда. Баща му беше идвал тук. Можеше да е наблизо — жив или дори може би само ранен.
Габорн се качи на обсерваторията и се загледа в далечината. Преди десетина минути снегът беше спрял, така че видимостта беше доста добра, макар той да притежаваше само два дара на зрение и да не можеше да се нарече „далекогледец“. На изток Йоме и хората с нея прииждаха през полята. Бяха на десетина мили и приближаваха пътя за хълмовете Дъркин.
В далечината на югозапад, в границите на полезрението на Габорн, войските на Радж Атън се оттегляха през хълмовете.
Видя как някои спират конете си и се обръщат назад, към него. Допусна, че някои далекогледци са го видели и сега се чудят кой ли стои на Очите на Тор Ломан. Навярно го наблюдаваше и самият Радж Атън.
Габорн зашепна:
— Отричам те, Радж Атън. Ще те унищожа.
После вдигна юмрук в знак на предизвикателство. Но дали и хората на далечния хълм му отвърнаха с някакъв жест — не можа да види. Те просто обърнаха конете си и прехвърлиха билото в галоп.
„Дори да имах истинска армия — помисли Габорн, — вече не бих могъл да догоня Радж Атън.“
Но в сърцето си все пак изпита облекчение. Беше обикнал тази земя, точно както я беше обичал баща му. Нищо друго не бяха искали, освен да прогонят от нея Радж Атън, да я опазят красива и свободна. Засега може би бяха успели.