Когато Йоме се приближи, Габорн вдигна глава. Лицето му изглеждаше помръкнало и пусто. Йоме разбираше, че каквито и думи да потърси, няма да може да го утеши. Нямаше какво да му предложи. През последните няколко дни беше изгубила почти всичко — дома си, родителите си, красотата си… и още много, не толкова осезаеми неща.
„Как бих могла изобщо да заспя повече?“ — зачуди се тя. В ума ѝ замъкът винаги бе представлявал образ на върховната сигурност. В свят, изпълнен с опасности, винаги беше изглеждал най-безопасното убежище.
Вече не.
Почувства, че е изгубила детството, невинността си. Покоят на ума беше откъснат от нея.
И не толкова защото майка ѝ лежеше мъртва в гробницата, а един от замъците ѝ лежеше в нозете ѝ в руини. Докато яздеше тази сутрин, тя премисли какво се беше случило. Предния ден се беше уплашила, че Боренсон ще се промъкне в замък Силвареста, ще избие Посветителите ѝ. Представи си, че тайно е знаела какво се кани да извърши, макар че го ненавиждаше.
След като не се беше противопоставила, Йоме се беше съгласила. Ужасът от това бе пропълзял в душата ѝ още по обед предния ден. Сега се чувстваше беззащитна. Не беше спала от две нощи. Чувстваше се замаяна и се боеше, че ще падне от седлото.
Сега ѝ се струваше, че някакъв огромен, невидим звяр, промъкнал се под дълбините на съзнанието ѝ, изведнъж е скочил и я е сграбчил.
Беше смятала да каже няколко утешителни думи на Габорн, но изведнъж усети, че по премръзналите ѝ бузи текат ледени сълзи. Посегна да ги изтрие и затрепери.
Габорн беше приготвил тялото на баща си добре. Косата на краля беше сресана, лицето му беше бледо. Обаянието, което притежаваше, беше умряло заедно с него, така че мъжът, когото тя сега виждаше, не беше онзи крал Ордън, който приживе бе изглеждал толкова царствен и силен.
Приличаше на състарен държавник, с широко лице и обрулена от ветровете кожа. Усмихваше се загадъчно. Беше облечен в бронята си и лежеше върху дебела дъска. Богато извезаната му пелерина от лъскав брокат го покриваше като мантия.
В ръцете си стискаше една синя роза, откъсната може би от градината на херцога.
Габорн се обърна да погледне Йоме, забеляза израза ѝ и се изправи бавно, сякаш го заболя от усилието. Отиде при нея, сграбчи раменете ѝ, след като тя се смъкна от коня, и я притисна до себе си.
Тя помисли, че ще я целуне, и си каза да не плаче.
Но гласът му прозвуча кух и мъртъв, когато прошепна:
— Само скръб за нас. Само скръб.
Боренсон нахлу в Лонгмът почервенял от гняв. От мига, в който беше прехвърлил рида и бе видял рухналите кули и тълпата, струпала се на ниските хълмове извън замъка, беше разбрал, че новината ще е лоша. Сред тълпата се мяркаха цветовете на много знамена, но нито едно от тях не беше на Радж Атън.
Искаше Радж Атън мъртъв, искаше да го удари с такава изгаряща ярост, каквато не бе изпитвал досега.
Така че все още беше обзет от безсилен гняв, когато нахлу в галоп в Лонгмът и го посрещнаха струпаните хиляди и хиляди селяци. Огледа из тълпата за цветовете на Ордън, но не видя нито един негов войник.
Подкара към двама младоци, които ровеха в снега край замъка и смъкваха доспехите на един от воините на Радж Атън. Единият беше може би четиринайсетгодишен, другият — към осемнайсет. Отначало помисли, че паплачта търси кесии с пари или пръстени, и щеше да ги наругае за това. Но после осъзна, че единият момък се бори с бронята на трупа, докато другият му помага да вдигне тежкото мъртво тяло.
Добре. Искаха да вземат бронята и оръжието, които иначе нямаше да могат да си купят.
— Къде е крал Ордън? — попита Боренсон, като се мъчеше да прикрие гнева в гласа си.
— Мъртъв, като всички скапаняци в замъка — отвърна по-младият. Беше с гръб към Боренсон, не беше видял с кого говори.
От гърлото на Боренсон се изтръгна звук — нещо като ръмжене или сумтене.
— Всички?
В гласа му сигурно беше прозвучала болка, защото момъкът се обърна да го погледне и очите му се облещиха от страх. Той пусна тялото, отстъпи назад и вдигна ръка.
— Да… да, сър — каза официално по-големият му приятел. — Само един е оживял за да каже какво е станало. Всички други са мъртви.
— Един е оцелял? — попита някак отнесено Боренсон, макар да му се искаше да извика името на Мирима и да види дали ще му отговори. Мирима беше в този замък.
— Да, сър — каза по-големият момък и отстъпи, уплашен, че Боренсон ще го удари. — Вие… вашите хора са се били храбро. Крал Ордън е направил змия и се е бил с Вълчия господар… мъж срещу мъж. Те… няма да забравят тази жертва.