— Чия жертва? — попита Боренсон. — На краля ми, или на скапаняците?
Момчетата се обърнаха и побягнаха, сякаш Боренсон щеше да посече и двамата, а и той за малко щеше да го направи, но удържа гнева си.
Огледа обезумял хълмовете наоколо, сякаш Мирима можеше да е застанала на някое било и да му маха, или сякаш щеше да види някой от съгледвачите на Радж Атън да се катери по някоя височина. Но когато вдигна очи нагоре, забеляза Габорн под един дъб.
Принцът беше положил тялото на крал Ордън на снега и го беше обградил с копия от падналите стражи, какъвто беше обичаят в Мистария. И сега стоеше над мъртвия си баща, прегърнал Йоме. Принцесата беше с гръб към Боренсон и беше с качулка, но той не можеше да сбърка фигурата ѝ. Трима Дни се бяха присвили на няколко крачки встрани и гледаха сцената с приучена сдържаност.
Видиотеният крал Силвареста беше слязъл от коня си, беше влязъл в кръга от копия, суетеше се над крал Ордън и се озърташе тъпо, сякаш търсеше помощ.
Чувство на потрес и пустота помете Боренсон и той заплака, стъписан и отчаян.
Падналият замък, падналият крал.
„Може аз да съм го убил — помисли обезумял Боренсон, — моя крал.“ Ордън се беше сразил с Радж Атън мъж срещу мъж, и беше загубил. „Можех да изпълня заповедите на моя крал, да избия всички Посветители. Ако му се бях подчинил до най-малката подробност, може би нещо щеше да се промени. Може би Радж Атън щеше да загине в двубоя.
Позволих моят крал да загине.“
Вината, която го заля, беше дива, беше буря, която връхлетя отвсякъде и сякаш изтръгна от корен всяка фибра на разума му.
Древен закон в Мистария гласеше, че последната заповед на един крал трябва да бъде изпълнена дори когато кралят падне в битка. Заповедта трябва да се изпълни.
Въздухът около Боренсон сякаш се сгъсти. Дълбоко от гърлото му се изтръгна бойният смях и той сниши пиката си, свали забралото на шлема си и пришпори коня в галоп.
Побелелите му устни се изпънаха над зъбите.
Преди това от сивите облаци беше паднало бяло. Меко и студено. Замръзнала красота, която покри всичко, и бляскаше, щом я докоснеше слънчев лъч.
Крал Силвареста зяпваше в почуда и понякога стенеше от възторг, щом видеше нова красота — преспата сняг, покрила локвата на пътя, или купчинките топящ се сняг, смъкнали се от някое дърво. Той нямаше дума за „сняг“, не можеше да си я спомни.
Всичко му се струваше ново, изпълнено с чудо. Чувстваше се много уморен, но не можеше да заспи, след като беше стигнал до замъка.
Твърде много странности имаше тук; и всички плачеха. Той погледна към замъка, видя рухнали кули. Можа само да се удиви как ли са паднали.
Някаква жена поведе коня му нагоре по някакъв хълм, към някакво голямо дърво, където в кръг стояха някакви копия.
Силвареста заслуша младия мъж, който говореше на младата жена, после зяпна нагоре в дървото. На един клон седеше оранжева котка, като тия, дето ловят мишки по фермите, и го гледаше отгоре. Изправи се, изви гръб на дъга, после запристъпва по друг клон над крал Силвареста и опашката ѝ се изви във въздуха. Измяука гладно и се взря в нещо долу на земята.
Крал Силвареста проследи погледа ѝ и забеляза някакъв мъж, който лежеше на земята, загърнат в лъскава зелена пелерина. Позна кралската пелерина, същата, която беше приковала погледа му тази сутрин. Позна и човека под нея.
Крал Ордън. Приятелят му.
В същия миг разбра, че тук има нещо много сбъркано. Ордън не се движеше. Гръдта му нито се вдигаше, нито се смъкваше. Само беше стиснал ръце около някакво синьо цвете.
За миг светът на Силвареста се срина. Той си спомни какво е това, изтръгна го от някакво дълбоко място, където лежаха скрити всички ужасни неща.
Той извика безмълвно, без да знае името на това нещо, и скочи от коня. Падна на земята, залитна на снега, подхлъзна се в калта и накрая мина през оградата от копия, които стърчаха от земята, и се добра до ръката на Ордън.
Студените пръсти на Ордън държаха едно цвете, синьо като небето. Силвареста стисна студените пръсти, вдигна ги и се опита да ги накара да се раздвижат. Посегна към бузата на Ордън, погали я, но откри, че е също толкова студена като всичко останало от него.
Силвареста извика и се обърна, за да разбере дали другите знаят тази голяма и тъмна тайна, дали знаят за този звяр, който се бе промъкнал между всички тях.
Когато улови погледа на младия мъж и на жената, видя там ужас.
— Да — каза тихо младият мъж. — Смърт. Той е мъртъв.