Да, те знаеха тайната.
Жената промълви с тъжен и укоряващ тон:
— Татко… о, моля те, дръпни се оттам!
Долу в полята някакъв рицар препускаше на голям боен кон, бързаше към тях като стрела, със спуснато забрало и приведена пика. Толкова бързо идеше. Толкова бързо.
Силвареста изкрещя голямата тайна:
— Смърт!
Прекършени мъже
Габорн чу тропота на конските копита и дрънченето на ризницата. Помисли, че е някой местен рицар, препускащ през хълмовете… докато не позна гърления боен смях, който го изпълни с ужас.
До този момент беше гледал крал Силвареста, стъписан и натъжен от начина, по който бедният глупак, макар да не разбираше почти нищо, трябваше да преживее тленността. Беше все едно да гледаш малко дете, разкъсвано от побеснели псета.
Остана му време само колкото да избута Йоме зад себе си, да се завърти, да вдигне ръка и да извика:
— Не!
А сивият жребец изтътна покрай тях с дрънчащата си броня. Огромен. Несъкрушим.
Пиката на Боренсон се бе снишила от другата страна на коня, двайсет стъпки бляскав бял ясен с черен стоманен връх. Габорн помисли да се хвърли напред и да избута върха настрана.
Но Боренсон профуча преди Габорн да успее да реагира.
Габорн беше само на пет-шест крачки от крал Силвареста, но в тази секунда времето сякаш се забави.
Беше виждал Боренсон да напада с пика в турнири и тренировки стотици пъти. Имаше здрава ръка и държеше оръжието умело. Можеше да наниже с пика зряла слива от дървен плет, дори на подсилен кон, препускащ с шейсет мили в час.
Боренсон приближи със снишена пика, сякаш се канеше да нанесе рана в корема — и после Габорн видя как я надига съвсем леко, стиска я здраво и се прицелва в сърцето на Силвареста.
Силвареста, от своя страна, като че ли не разбра какво става. Лицето на краля бе изкривено в гримаса, защото тъкмо си беше спомнил единственото нещо, което Габорн се беше надявал никога да не научи, и крещеше думата „смърт“, макар да не беше възможно да е предвидил собствената си смърт.
Боренсон прибра съвсем леко пиката назад, за да не закачи някое от копията, вдигнати от Габорн като стена.
След това конят удари в стената от копия, отпрати няколко във въздуха, натроши други. И почти в същия миг върхът на пиката на Боренсон порази крал Силвареста малко под гръдната кост.
Дългото острие навлезе плавно в плътта, пиката изтика краля назад и го надигна от земята.
Боренсон остави пиката да се хлъзне десет стъпки през гърдите на краля, за да разтвори широко дървото ребрата му, после пусна дръжката.
Конят продължи още две крачки, прескочи тялото на бащата на Габорн, натресе се в отсрещната стена от копия и продължи покрай дънера на грамадния дъб.
Крал Силвареста остана за миг неподвижен, замига глупаво към огромното копие, което го беше пронизало, и се взря с почуда в собствената си кръв, потекла по лъскавия бял ясен. После коленете му се огънаха. Главата му се отпусна, той залитна наляво и рухна.
Докато издъхваше, гледаше дъщеря си и стенеше.
Габорн нямаше никакво оръжие. Бойния си чук беше оставил окачен на седлото.
Затича напред, грабна едно от копията на земята и извика на Йоме. Не се наложи да я подканя. Конят ѝ се беше дръпнал уплашен настрана при вика му.
Йоме притича зад Габорн. Той помисли, че ще го остави да я защити с тялото си. Но след миг разбра, че тя изобщо не мисли да се крие зад него. Просто искаше да отиде до баща си, който лежеше свит на кълбо.
Боренсон обърна коня, откачи бойната брадва и вдигна рязко забралото на шлема. За половин секунда само огледа сцената пред себе си с гняв.
Гняв и болка имаше в сините му очи, болката на лудостта. Лицето му се беше наляло с кръв от ярост, беше стиснал зъби. Вече не се усмихваше.
Габорн затича напред, грабна бащиния си щит, окачен на клоните на дъба, за да предпази Йоме и Силвареста, и застана на пет стъпки зад студеното тяло на крал Ордън.
Знаеше, че Боренсон няма да рискува конят му да прегази тялото на крал Ордън.
Но не беше толкова сигурен, че Боренсон няма да нападне него…
Боренсон бе принуден да извърши кърваво убийство, избивайки Посветителите в замъка Силвареста. Беше принуден да избира между това да убие крал Силвареста и неговите хора — все приятели — или да остави Посветителите да живеят и да служат на Радж Атън.
Зъл избор, чийто отговор не беше честен. Отговор като този човек не можеше да се надява, че ще преживее.
— Дай ми я! — изрева Боренсон.
— Не! — извика Габорн. — Тя вече не е Посветителка!