— Бащата на Габорн лежи мъртъв заедно с две хиляди от най-добрите си рицари — отговори Йоме. — Какво повече искате от дома Ордън?
— Не той е убиецът… искаме рицаря, който е в нозете ви! Това е въпрос на чест! — извика един от рицарите, след като лично бе отсъдил, че Габорн е невинен. Габорн не познаваше герба му с двете врани и дъб над глигана на Силвареста.
Йоме каза:
— Твърдите, че тук е заложена чест? Рицарят в краката на Габорн вчера спаси живота ми и живота на моя баща. Заради нас уби един Непобедим край Лонгмът. Той надхитри самия Радж Атън и помогна да извадим ножа от плътта на нашето кралство…
— Но това е убийство! — извика рицарят и размаха секирата си. Но Гроувърман протегна ръка да го усмири.
— Казвате — колебливо продължи Йоме, — че е въпрос на чест, и може би е така. Крал Ордън, най-добрият приятел на баща ми, първо заповяда да бъдем убити. И кой между вас ще твърди, че не е бил прав? Двамата с баща ми бяхме Посветители на нашия заклет враг. Кой от вас не би се подчинил на такава заповед, ако ролите ни бяха разменени? Моят баща отдаде дарове на Радж Атън, мислейки, че това е нещо дребно, също като мен. Но многото малки грешки могат да причинят голямо зло. Убийство ли е рицарят на един крал да избива неговите врагове, да изпълнява заповедите му? Или е достойнство?
Йоме вече се беше изправила, с окървавени ръце; сълзите се стичаха по лицето ѝ. Настояваше за оправдаването на Боренсон с цялото си сърце и Габорн се зачуди дали той самият щеше да намери присъствие на духа, за да направи същото при такива обстоятелства.
От своя страна, Боренсон само гледаше равнодушно рицарите, сякаш му беше все едно как ще го осъдят. Убийте ме, говореха очите му, или ме оставете да живея. Все ми е едно, само да се свърши.
Гроувърман и хората му нито напредваха, нито отстъпваха. Стояха на място, все още не решили.
Йоме прехапа устна и брадичката ѝ потрепери от болката. Толкова ярост и скръб зрееше в очите ѝ. Не можеше да се справи с това, не можеше да спори. Хората ѝ бяха разгневени; чувстваше се уязвена и предадена до дъното на душата си — да загуби най-близките си само за два дни.
Габорн беше изпитал същото, когато убиха майка му, а сега — и баща му. Знаеше колко сама и отчуждена от всичко се чувства сега Йоме, съзнаваше колко голяма е скръбта ѝ.
Тя се обърна към него и заговори с ирония:
— Милорд крал Ордън, сър Боренсон… след всичката голяма доброта, която проявихте през тези два дни, моля ви да се отдалечите оттук, за да не ви убият моите поданици. Земята ни е бедна и гостоприемството ни страда от това. Идете си оттук. Заради вашата доблестна служба ви дарявам живота, въпреки че васалите ми искат от мен да бъда по-сурова.
Изрече го с подигравателен към поданиците си тон, но Габорн разбра, че го казва сериозно, че повече не може да се справи.
— Тръгвай — прошепна Габорн на Боренсон. — Ще се видим в имението Бредсфор. — За негово облекчение Боренсон стана и закрачи към коня си, изпълнявайки заповедта, без да възрази.
Габорн отиде при Йоме, смъкна дясната си метална ръкавица и ръката му се отпусна на рамото ѝ. Стори му се толкова слаба, толкова крехка под тънкия памук на роклята. Стори му се невъобразимо, че успява да се владее при натиска, на който е подложена.
Вече не изглеждаше толкова красива, колкото през онази първа звездна вечер. Но вече не изглеждаше и окаяна. Сега единственото ѝ обаяние беше нейното собствено и Габорн едва ли можеше да я обича повече, отколкото я обичаше в този момент, едва ли можеше да закопнее повече да я държи в прегръдката си, отколкото сега.
— Знаете, че ви обичам — каза той. Йоме кимна, съвсем леко. — Дойдох в Хиърдън, за да поискам ръката ви. Все още я искам. Искам да бъдете моя жена. — Каза го не за да потвърди чувствата си пред Йоме. Каза го заради тези хора, за да знаят.
Сред тълпата няколко души изсъскаха при това предложение. Някой извика високо:
— Не!
Габорн разбираше, че в този момент не може да разчита, че ще го приемат. Тези хора не знаеха какви планове беше кроил и как се беше сражавал за свободата им. Бяха свидетели само на последното мерзко деяние. В този ден той нямаше да спечели сърцата им, макар да се надяваше, че и това ще стане. С времето.
Йоме посегна и погали ръката му, но не му предложи думи за утеха.
Габорн отиде до коня си, който ровеше с копито в снега, за да открие сладката трева отдолу, след което пое на юг след Боренсон.
Зад него, неговият Дни се откъсна от тълпата и последва сянката му.
Лечителят