— Кой говори такива неща? Кой може дори да помисли това? — попита Йоме.
— Не ги обвинявай — усмихна ѝ се Бинесман. — Съвсем естествено е. През последните няколко дни те бяха дълбоко уязвени, а подозрението се появява лесно. Доверието идва много по-трудно и иска време.
Йоме заклати глава втрещена.
— Безопасно ли е тук за Габорн? Не е ли той в опасност?
— Така изглежда — замислено отвърна Бинесман. — Струва ми се, че хората в тази долина представляват заплаха, да.
— Трябва да идеш да го предупредиш да стои настрана! — каза Йоме. Съзнаваше, че се беше надявала Габорн да се върне, не можеше да понесе мисълта, че ще е далече от нея. — Кажи му… кажи му, че не можем да се виждаме, че е опасно. Може би след време… след няколко месеца. — Тази мисъл я потресе, накара я да се почувства изтерзана.
Няколко месеца ѝ се струваха цяла вечност. Но след един-два месеца снегът щеше да завали сериозно. Пътуването между кралствата им щеше да стане трудно.
Нямаше да види отново Габорн преди пролетта. Най-рано след пет или шест месеца.
Това беше ужасно. Но щеше да е по-добре и за двамата да го направят полека, да оставят време на хората ѝ да разберат. Никой друг принц нямаше да я поиска, никой нямаше да вземе жена, която е била Посветителка на враг.
Сега, след като баща ѝ и крал Ордън бяха мъртви, до няколко седмици хрониките за делата им бавно щяха да започнат да се разпространяват от Дните, тук един том, там — друг. Може би когато истината излезеше наяве, хората на Йоме щяха да започнат да мислят по-добри неща за Габорн.
Но възникваше и друг проблем. Нейната Дева на честта, Шемоаз, щеше да е в напреднала бременност, когато Йоме отново видеше Габорн. Щом нейните хора не одобряваха брака ѝ с Габорн, как щяха хората на Габорн да я приемат?
Привидно Габорн беше дошъл да потърси брачен съюз, защото богатството и сигурността на Хиърдън щяха да донесат много предимства за Мистария. Но Радж Атън беше отнел богатството, беше се погаврил със замъците на Хиърдън, беше отнел и красотата на принцесата.
Йоме нямаше какво да предложи освен своята преданост. А знаеше, че една такава преданост няма да се оцени високо.
Все пак се надяваше, че Габорн може да я обича. Боеше се, че се е самоизлъгала в самата си надежда, че би могла да се свърже с него в брачен съюз. Струваше ѝ се глупава тази надежда, като онази детска приказка за ленивеца, който се канел да забогатее някой ден, като открие, че дъждът е измил калта от гърнето със злато, заровено в нивата му.
Разбира се, през идващите месеци Габорн щеше да разбере, че тя няма какво да му предложи, щеше да размисли. Колкото и да ѝ говореше за любов, щеше да разбере, че любовта не е достатъчно основание за обединяването на кралствата им.
Докато Йоме премисляше всички тези неща, Бинесман кимаше добродушно, самият той унесен в мислите си. После я изгледа изпод косматите си вежди.
— Значи искаш да предупредя Габорн да стои настрана. Други послания имаш ли за него?
— Не — отвърна Йоме. — Освен… въпроса с Боренсон.
— Какво по-точно? — попита Бинесман.
— Не знам… какво да правя с него. Той уби баща ми, краля. Такова деяние не може да остане ненаказано. Но неговата вина сама по себе си е повече, отколкото може да понесе. Да му налагам още наказание би било жестоко.
Бинесман каза:
— Някога, когато рицарите неволно направеха непростима грешка, им се даваше втори шанс…
Намерено съкровище
В Къщата на Разбирането, в Стаята на сърцето Габорн беше научил, че съществуват толкова тревожни сънища и спомени, че умът не може да ги задържи.
Докато яздеше мълчаливо по пътя на юг към имението Бредсфор, той настигна Боренсон, вгледа се в рицарското му лице и се зачуди дали приятелят му ще се прекърши.
Боренсон все кимаше и кимаше, устните му потрепваха, сякаш се канеше да изрече нещо неизречимо. Всеки път щом вдигнеше глава, очите му бяха малко по-чисти, малко по-светли, погледът му — малко по-съсредоточен.
Габорн подозираше, че Боренсон може да забрави деянията си, след седмица или след месец. Можеше да започне да твърди, че някой друг рицар е убил Силвареста или че кралят е паднал в битка, или е паднал от коня си.
Надяваше се Боренсон да забрави. Яздеха мълчаливо. Дните на Габорн от време на време покашляше, сякаш беше хванал настинка.
След двадесетина такива мъчителни минути Боренсон се обърна към него с привидно безгрижие, сякаш беше преодолял или напълно потиснал болката си. Но тя беше там, виждаше се, макар дълбоко прикривана.
— Милорд, преди малко бях над ловния прислон на херцога и видях следи от хала. Голяма женска. Мога ли да получа позволението ви тази нощ да отида и да я хвана?