И двамата вече носеха рани от тази война, а тези дълбоки рани бяха само началото.
„Но ние не можем да се поддаваме на болка“ — помисли Габорн. Дългът на един Владетел на руни бе да се постави между своите васали и опасността, да поеме ударите на врага, така че да не страдат крехките и уязвими хора.
Макар да се чувстваше неизразимо наранен, той не заплака и не си позволи да изпадне в скръб от понесените загуби. Точно както се беше заклел, никога нямаше да трепне пред лицето на опасността.
Но все пак се боеше, че този ден, нещата които се бяха случили в този ден, ще го преследват в сънищата му.
Дните на Габорн стоеше зад него под бряста.
— Липсваше ми, Дни — промълви Габорн. — Не бях помислял за това, но твоето присъствие ми липсваше.
— Също както и вие на мен, ваше благородие. Разбирам, че сте имали малко приключение.
Дните всъщност го молеше да попълни празнините в знанията му. На Габорн му хрумна, че Дните всъщност не знае колко много неща му се бяха случили, как се беше отдал на земята или как бе прочел книгата на емира на Тулистан, или как се беше влюбил.
— Дни, кажи ми — промълви Габорн, — в древни времена мъжете и жените на твоя орден се наричали „Пазители на съня“. Не е ли така?
— Много отдавна, в Юга. Да — отговори Дни.
— И защо?
— Позволете аз да ви задам друг въпрос, ваше благородие. Когато сънувате, случва ли ви се понякога да странствате из познати места, но места несвързани помежду си?
— Да — каза Габорн. — Има една пътека зад бащиния ми дворец в Мистария, и в сънищата ми, когато яздя коня си зад него, понякога се озовавам зад Стаята на сърцето, която е поне на четиридесет мили от двореца, или пък яздя през онези поля и се озовавам край някое езеро в Дънуд. Това важно ли е?
— То е само знак, че имате организиран ум, че се опитвате да придадете смисъл на света — отговори Дните.
— Но това как отговаря на моя въпрос? — попита Габорн.
— Във вашите сънища има пътеки, по които се боите да тръгнете — отвърна Дните. — Вашият ум се бои от спомените, но те също са част от пейзажа на сънищата. Помните ли ги и тях?
Габорн ги помнеше. След като Дните го каза, той си спомни един път преди много години, когато беше пътувал с баща си в планините и баща му го беше накарал да тръгне по една тясна пътека през стръмна и тясна урва с черни скали, покрити с дебели паяжини.
— Помня.
Дните му го погледна с присвити очи и кимна леко.
— Добре. Значи сте човек с кураж, защото само човек с кураж помни такива места. Някой ден, скоро, вие ще тръгнете през сънищата си. Когато го направите, тръгнете точно по тази пътека и вижте къде ще ви отведе. Може би тогава ще намерите отговор на своя въпрос.
Габорн го зяпна зачуден. Беше трик, разбираше той, да кажеш на някого какво да направи в сънищата си. Умът щеше да направи както му е указано, изпълнявайки командата.
— Ти искаш да знаеш какво се случи с мен през изминалите три дни — каза Габорн. — Егоистично ли ще бъде, ако затая това знание за себе си?
— Човек, който си въобразява, че е слуга на всички, не бива да се поддава на егоистични желания — отговори Дни.
Габорн се усмихна.
— След като те оставих — почна той и разказа подробно цялата история, като премълча само за книгата на емира.
Цял дълъг и предълъг час Габорн разказваше историята си, а докато го правеше, премисляше новите си отговорности. Посветителите на баща му си бяха върнали даровете и народът на Мистария бе разбрал, че кралят е мъртъв. Хората щяха да изпаднат в паника при тази новина. Хлапетата вече сигурно бяха яхнали своите грааци и бяха тръгнали към замък Силвареста. Габорн трябваше да отиде там, да изпрати писма вкъщи. Да планира своята война.
Мирима се изкачи по склона и прекъсна грижите му. Бедрата ѝ се полюшваха като кипнали вълни под сивата коприна.
Тя направи нещо, което никоя жена не бе правила с него.
Дойде при него, сложи съчувствено длан върху неговата и само леко я погали, взирайки се дълбоко в очите му. Малко жени някога се бяха осмелявали да го докоснат толкова фамилиарно.
— Милорд — прошепна тя. — Аз… баща ви беше добър човек. Дълбоко обичаше хората. Много ще ми липсва. Винаги… ще пазя спомена за него.
— Благодаря ти — промълви Габорн. — Той го е заслужил.
Мирима дръпна ръката на Габорн и каза:
— Елате долу в имението, в градината. Градината е красива. Ще облекчи душата ви, докато двамата с Боренсон приготвим вечерята. От лозите висят гроздове, има и зеленчуци в лехите. Намерих и шунка.
Габорн не беше хапвал от предната нощ. Кимна уморено, хвана ръката ѝ и поведе коня си надолу към имението. Дните яхна своя кон и мълчаливо ги последва.