Градината зад имението се оказа наистина прекрасна. Снегът почти се беше стопил и всичко беше влажно, а въздухът беше свеж. Каменните стени бяха обрасли с рози и глициния. Наоколо растяха билки и красиви ароматни цветя.
През моравата лъкатушеше широк поток. В дълбоките му бистри каменисти вирове се припичаше на слънцето пъстърва и пляскаше с опашки по пчелите, бръмчащи из цветята до водата.
Габорн дълго се разхожда и разглежда растенията. Градината не беше толкова чудесна като на Бинесман, не беше толкова просторна и дива като неговата. Габорн имаше известно познание за билките — толкова, колкото повечето принцове учеха за тях. Затова докато обикаляше с поолекнало сърце, неволно намираше неща, които щяха да му потрябват: омразната за кучетата тайна при южната стена на имението, малко овчарска торбица за щипещи рани, мак, който да му помогне да поспи. Толкова много билки имаше тук, а Габорн не знаеше какво да прави с тях.
Така се беше увлякъл с ваденето на корен от слез, помагащ при изгаряния, че не забеляза, че Бинесман е пристигнал.
— Здравей — каза Бинесман зад гърба му и го сепна. — Какво, билки ли берем вече?
Габорн кимна, уплашен, че пред майстор билкар като Бинесман усилията му ще изглеждат смешни. Коленичи пред ароматните назъбени листа над земята и изведнъж се почувства несигурен, зачуди се дали тези тъмнорозови цветчета наистина са слез, или е сбъркал.
Бинесман кимна добродушно и се усмихна, след което приклекна до Габорн и му помогна да копае.
— Коренът на слеза е най-добър за изгаряния, когато още е пресен — рече той, — макар че на пазара го продават сушен. Това, което ти трябва, е хладният му сок, а не някакъв си изсъхнал стрък. Но и сухият корен от слез, като го накиснеш във вода, дава известно облекчение.
Габорн престана да рови, но Бинесман го подкани да продължи.
— Гледай горната част на корените, най-дебелата. Добре е да правиш това, да се учиш кои части да използваш.
Той издърпа слеза, после отчупи тъмночервения му корен, за да види Габорн. Сокът покапа между пръстите му и старият чародей допря влажните си пръсти до челото на Габорн.
— Виждаш ли?
— Да, виждам — отвърна Габорн.
Настъпи неловко мълчание. Магьосникът се взря в очите му. Габорн виждаше зеленикавите петънца по кожата на стареца, но халатът му беше станал ръждивочервен, беше придобил ръждивоогнения цвят на листата на клен в есента.
— Ти мислиш, че владея някакви големи сили — проговори Бинесман, — но това е само силата, идваща от служенето на Земята.
— Твоите билки са много по-силни от всичко, което съм виждал в Мистария — каза Габорн.
— А искаш ли да научиш тайната за това? — попита чародеят.
Габорн кимна сковано, почти невярващ, че магьосникът ще му я каже.
— Засади семената сам, кралю — каза Бинесман, — в почва, наторена и обръщана от собствените ти ръце. Поливай ги със собствената си пот. Служи им… всяка тяхна нужда задоволи, и те ще ти се отплатят в замяна. Малцина, дори най-мъдрите хора, разбират великата сила, която може да спечели човек от служенето.
— И няма нищо друго? — попита Габорн.
— Моите билки растяха, за да служат на хората на тази страна. Ти сам видя как ги торях с човешка тор. Използвах тор от много хора, от много поколения. Затова растенията служат на тези хора. Ние всички сме… свързани. Човек, растение, земя, огън, вода. Не сме много неща, а само едно. И когато разберем, че всички ние сме само едно нещо, тогава започваме да проникваме в тази единствена, по-велика Сила — общението.
Бинесман замълча и го загледа напрегнато.
— Разбираш ли?
Замислен над думите му, Габорн реши, че започва да схваща какво иска да му каже Бинесман, но не беше сигурен дали го е разбрал напълно.
— В Мистария има градини — заговори Габорн, поради липса на друг отговор. — Ще поговоря с моите градинари, ще се науча какви семена трябва да засаждам. Ви трябвало да мога да намеря много семена в Къщата на Разбирането.
— Мога ли да видя градините ти? — попита Бинесман. — Сигурно ще мога да ти дам някой съвет.
— С удоволствие — каза Габорн. — Но целият ти живот е преминал тук. Няма ли да останеш в Дънуд?
— Че за какво? — попита Бинесман. — Седемте камъка паднаха. Последният обалин е мъртъв. Няма какво повече да науча от него, а и не мога да му служа повече. Градината ми е унищожена.
— Твоят вайлд. А той?
— Търсих го това същество цял следобед, слушах дървета и треви. Броди някъде по земята, но е далече оттук. Ще го потърся във Флийдс и още по̀ на юг. Може да е в Мистария.