— Аз наистина обичам земята — каза най-сетне Габорн.
Странната смесица от далечни шумове се надигна отново.
— Как можеш да обичаш нещо, което не можеш да възприемеш? — преведе Бинесман.
— Обичам онова, което възприемам, и предполагам, че един ден ще мога да възприема и останалото — постара се да отговори искрено Габорн.
Земята се изсмя с насмешка. Грохот на скали. Бинесман каза:
— Ще ме възприемеш някой ден, когато тялото ти се смеси с моето. Боиш ли се от този ден?
Смърт. Земята искаше да знае дали се бои от смъртта.
— Да. — Габорн не посмя да излъже.
— Тогава не можеш да ме обикнеш напълно — прошепна Земята. — Ще подкрепиш ли каузата ми, въпреки това?
Радж Атън. Съществото толкова приличаше на Радж Атън. Габорн осъзна какво иска от него Земята. Нещо повече от това да прегърне живота. Нещо повече от това да служи някому. Да прегърне смъртта, развалата и целостта, каквото беше Земята.
По тъмното лице на Земята се изписаха странни, нечовешки чувства. Габорн се вгледа в тези очи и в ума му изплуваха образи: пасище далече на юг от Банисфер, където от зелената трева се показваха бели камъни, като зъби; живописните пурпурни висини на Алкаир, гледани от далечния му южен дом. Но имаше и много още — просторни кухини, дълбоки пещери и каньони, места, които никога не беше виждал. Почви с пъстри цветове и тъмна, безформена скална твърд, толкова надълбоко в земята, че никой не би могъл да я обхване цялата, никой не би могъл да си я представи дори. Скъпоценни камъни, кал и листа, гниещи в горските подножия наред с човешки кости. Миризми на сяра и пепел, на трева и на кръв. Реки, ревящи и бучащи в най-тъмните кътове на света, и безкрайни морета, проснали се по земния лик като чисти сълзи.
„Не можеш да ме познаеш — казваше Земята. — Не можеш да ме възприемеш. Ти виждаш само повърхността. Макар да ме искаш за свой съюзник, аз трябва също да бъда и твой враг.“
Габорн болезнено премисли всяка дума на клетвата, зачуден дали ще може да я спази.
— Защо искаш да поема тази клетва? — попита той. — Какво значи това, никога да не нараня земята? Какво значи да съхраня семето човешко?
Този път Бинесман не се поколеба, когато преведе отговора на Земята, дошъл не толкова като тътен, колкото като въздишка на вятър.
— Няма да ми пречиш — каза Земята и се облегна небрежно на ствола на едно от притъмнелите дървета, което сякаш се огъна да я обхване като шепа. — Ще се стремиш да научиш волята ми, да отличиш как най-добре да служиш на земята.
— Като какъв? — попита Габорн в желанието си по-точно да разбере какво иска Земята от него.
Шумотевица. Бинесман се намръщи умислено, търсейки подходящите думи…
— Както ти не можеш да ме възприемеш — каза Земята, — така и аз не мога теб. Но това поне знам: ти обичаш хората си, желаеш добруването им. Искаш да ги спасиш. Беше време, когато Огънят обичаше Земята и слънцето бе по-близо до мен. Няма го онова време. Така че, в този сезон на мрака, трябва да призова други, които да отстояват каузата ми. Моля те да спасиш останка от човечеството.
Сърцето на Габорн затуптя.
— Да ги спася от какво?
От дърветата се надигна съсък.
— Огън. Цялата природа е в неравновесие. Онова, което наричате „Първата сила“, отдавна се е отдръпнало, но сега то ще се пробуди и ще помете света, носейки смърт. В природата на Огъня е да се стреми непрестанно да поглъща и да расте. Ще унищожи много неща.
Габорн беше учил достатъчно по чародейство, за да знае, че макар всички Сили да се съчетават, за да създават живот, съюзът между Силите не е лесен и различните Сили благоприятстват различни видове живот. Въздухът обичаше птици, докато Водата обичаше риби, а Земята обичаше растения и всички създания, които пъплят по повърхността ѝ. Огънят май обичаше само влечуги и същества от долния свят. Земята и Водата бяха сили на стабилността. Въздухът и Огънят бяха нестабилни. Земята сама по себе си беше закрилник и се съчетаваше с Водата, за да закриля природата.
Габорн осъзна моментално. „Аз съм Владетел на руни, принц на Мистария — народ силен във водните магии, — който обича земята. Затова Земята се стреми да ме направи свой съюзник.“
— Искаш да ти служа — каза Габорн, — а само един глупак би отказал да премисли предложението ти. Искаш от мен да спася някого и това ще направя с радост. Но какво ми предлагаш в замяна?