Нощта почти беше настъпила. Вече се мяркаха светлини от наблюдателните кули на цитаделата на Посветителите, долу откъм Войнишката цитадела, както и от кралските покои. В небето бяха светнали няколко самотни звезди. Това го изненада, защото ясноочето така беше усилило взора му, че не му приличаше на нощ.
Но на високото, по пътеката зад тях, много по-ярък от всяка друга светлина, насам крачеше страховит мъж с проблясващи по раменете му зеленикави пламъци — ближеха гладката кожа на обезкосмения му череп като змийски езици.
Огнетъкачът все още беше зад портата, същата порта, през която бяха влезли и те. Стражите се бяха отдръпнали при появата на магьосника и сега той изпъна ръка. Лъч слънчева светлина сякаш лумна жадно от дланта му и желязната порта се стопи и се огъна. Огнетъкачът мина през рухналата врата и влезе в градината.
Зад него вървяха съгледвачи на Радж Атън. Мъже в черни халати, които душеха за миризмата на Габорн.
— Бързо! — прошепна Бинесман.
Ако това бяха обикновени хора, Габорн нямаше да се уплаши. Но сега той усети че това, в което се е замесил, не е просто битка между простосмъртни. Беше Огънят и го търсеше.
Тримата затичаха през гората, по блатистата земя край потока. Малко по-надолу, след неколкостотин разкрача, потокът щеше да се влее в река Вий, а там Габорн се надяваше, че ще намери начин да се измъкне. Девойчето и чародеят едва издържаха на неговата скорост. Прескочиха някакви ниски храсти и след няколко мига стигнаха до малка къща с белосана ограда и сламен покрив.
— Аз трябва да ида да си спася семената — изсъска Бинесман. — Роуан, ти знаеш пътя до воденицата. Заведи Габорн. Дано Земята е с двама ви!
— Хайде — подкани го девойчето, Роуан. — Насам.
Хвана го за ръкава и го задърпа по някакъв застлан с тухли път. Габорн забърза след нея, облян от нова вълна припряност. Ясно чуваше виковете зад тях. Все още държеше ботушите си в едната ръка, с всяка стъпка болезнено си даваше сметка, че трябва да спре и да ги обуе, но Роуан тичаше неуморно по камънаците, без да усеща нищо.
Тичаше и в същото време се чувстваше… изумен, изпълнен с почуда, неспособен да схване всичко, което се беше случило преди малко. Искаше да спре, да си даде време да го премисли. Но знаеше, че в този момент е твърде опасно да го направи.
В края на градината Габорн подвикна на Роуан:
— Спри, спри. Обуй си обувките преди да си потрошила всички кости на краката си!
Роуан спря и се обу, а Габорн си надяна ботушите; след това продължиха още по-бързо.
Тя изхвърча през градинската порта и се понесе по улицата към кралските конюшни — грамадна нова постройка от дърво. Дръпна една от вратите и я отвори.
Спящото в сеното зад вратата конярче извика уплашено, но Габорн и Роуан профучаха покрай него по дългия коридор между яслите. Тук, овързани с кожени ремъци през коремите и окачени на куки на тавана, висяха десетки коне-Посветители на краля — коне, лишени от ум и мускул, от жизненост или метаболизъм, за да бъдат още по-силни усилените коне на кралската войска. Роуан затича покрай дългите редици ясли към задната врата. Тук един поток, същият поток, който течеше и през градината на чародея, минаваше през разкалян стобор, в който тъпчеха и уплашено цвилеха коне. Потокът преминаваше под голяма каменна стена, Външната стена на градската отбрана.
Габорн не можеше да изкатери високата близо петдесет стъпки стена. Но Роуан се пъхна под зида, където камъните се бяха разкъртили през вековете. Проходът беше тесен, не можеше да пропусне мъж в броня, но слабичкото момиче и Габорн се промушиха, като шляпаха в ледената вода.
Излязоха. Потокът течеше надолу по стръмна зелена морава. По двата му бряга растяха високи върби.
Габорн погледна нагоре. Точно над тях на стената стоеше на пост лъкометец. Той погледна надолу, видя ги да се измъкват и преднамерено извърна поглед встрани.
Теренът близо до стените беше открит, за да могат лъкометците по стените да стрелят отгоре. Оттук Габорн изобщо нямаше да може да се измъкне незабелязан.
Малко под върбите склонът стана по-стръмен. Отвеждаше до гора от бреза и елша, толкова тъмна, че Габорн едва виждаше. Но гората беше малка, просто триъгълник от дървета, едва ли по-дълъг от двеста разкрача и сто на ширина.
Габорн видя реката през дърветата, широка и тъмна. Дочу тихия ѝ плисък.
Спря и хвана Роуан за лакътя. Беше забелязал движения на отсрещния бряг: върколаци и главанаци гиганти разпъваха биваците си в тъмното. Върколаците бяха като черни сенки сред житните поля, присвити на четирите си крайника. Габорн знаеше, че върколаците, които предпочитат да скачат върху плячката си от дървета на звездна светлина, могат да виждат добре през нощта, но не знаеше колко точно добре.