Габорн метна камата от десет стъпки и дръжката ѝ удари ловеца по носа. В същата част от мига, докато ловецът се стресна, Габорн се хвърли напред и нанесе убийствен удар към коляното му, като преряза капачката му.
Ловецът контрира и сниши меча. Габорн извъртя оръжието си нагоре и го посече през гърлото.
Ловецът се хвърли напред, още не разбрал, че е мъртъв. Габорн се извъртя, но усети как мечът захапа лявата страна на гръдния му кош и как в него лумна огън. Отметна меча на воина със сабята си и пъргаво отстъпи назад.
От гърлото на ловеца излезе къркорене и той залитна крачка напред. От раната му бликна кръв — фонтан, извиращ в такт с ударите на сърцето му.
Габорн разбра, че мъжът няма да живее много дълго, и се опита да се отдръпне, за да избегне нова рана. Но се препъна в някакъв корен и падна на земята, вдигнал все пак сабята нагоре, за да парира възможна атака.
Ловецът за миг се огледа замаяно. Посегна да се хване за едно дръвче, не успя, изтърва меча и рухна по очи.
Габорн погледна към билото, но не видя други ловци. Мълчаливо благодари на Бинесман за билките, прикрили миризмата му.
После опипа ребрата си. Кървяха, но не беше толкова страшно, колкото бе помислил. Спря кръвта, след което прибра силарите.
Роуан дишаше задъхано от страх. Изгледа го в тъмното, докато отиваше при нея, сякаш ужасена, че раната му може да го убие.
Той се поизправи, за да я успокои, после я поведе по стръмния бряг към реката. Навлязоха в плачещите върби. Пожарите вече горяха по-ярко.
Върколаците бяха наклякали по другия бряг и се взираха с безпокойство в мрака. Бяха чули дрънченето на оръжията, но докато огънят ги заслепяваше, а Габорн и Роуан се криеха в сенките, върколаците търсеха напразно. Навярно тракането на воденичното колело малко по-нагоре по течението ги объркваше; може би не бяха сигурни, че наистина са чули бой в гората. Като че ли никой от тях не изглеждаше преизпълнен от желание да премине реката и да се бие полузаслепен. Габорн си спомни, че върколаците се боят от вода.
Нагази във водата под плачещите върби. И точно тогава Роуан уплашено ахна.
Нагазили до колене във водата, при речния завой стояха трима главанаци. Единият държеше факла, а другите двама бяха насочили грамадните си дървени пръти като копия. Надничаха като рибари във водата — очакваха, че някой ще се опита да се измъкне по реката.
Светлината, която заслепяваше върколаците, само помагаше на гигантите да виждат по-добре. Габорн ги огледа за миг. Водата надолу по течението едва ли щеше да е по-дълбока от три стъпки. Нямаше начин двамата с Роуан да се промъкнат покрай исполините.
Изведнъж Роуан изохка от болка, преви се и се стисна за корема.
Лицето на чистото зло
Когато Радж Атън и охраната му приближиха портите, Йоме стоеше на върха на южната кула на цитаделата на Посветителите. Падаше нощ и огнетъкачите бяха тръгнали към града през сухите треви. По пътя им гореше тясна огнена ивица, но за изненада на Йоме огънят не бушуваше, а само на сто разкрача от тях загасваше, така че огнетъкачите приличаха на комети със следващи ги дири от гаснещ пламък.
Зад тях от гората тръгна огромен фургон, пълен с мъже в халати — подскачаше по грубия черен път, водещ от замъка към Дънуд.
Легендарните Непобедими на Радж Атън също тръгнаха в марш към града, строени в двайсет редици, всяка от по сто души.
Но другите останаха назад, в равнината. Косматите главанаци се придържаха към края на дърветата и газеха из реките, докато тъмните върколаци, чиито голи тела бяха по-черни от нощта, обкръжиха замъка и наклякаха из полята. Тази нощ измъкване нямаше да има за никого.
За чест на стражите при дървените порти на цитаделата на Посветителите, те не ги отвориха веднага. Когато Вълчия господар стигна по градските улици до нея — най-защитената цитадела в замъка, — те я държаха здраво.
Изчакаха крал Силвареста да слезе от кулата, с Йоме до него и двамата им Дни плътно зад тях, а накрая — Шемоаз.
„Добре — помисли Йоме. — Нека Вълчия господар постои още малко пред портите, да почака истинския владетел на замък Силвареста.“ Малко възмездие за това, което тя знаеше, че ще последва.
Въпреки че Йоме не забеляза следа от страх на лицето на баща си, той стискаше силно ръката ѝ, като човек, когото отвеждат на смърт.
Слязоха от кулата при портите на цитаделата на Посветителите. Стражите тук бяха най-добрите воини в кралството, тъй като това място беше светилище, беше ядрото на властта на Силвареста. Ако бъдеха убити Посветителите, мощта на Силвареста щеше да погасне.