Стражите изглеждаха спретнати в своите черни ливреи със сребърни ширити върху ризниците.
Когато крал Силвареста закрачи към тях, двамата мъже извадиха мечовете си и сведоха върховете им към земята. От другата страна на стената на цитаделата, през решетките на портикула, се виждаше самият Радж Атън.
— Милорд? — попита капитан Олт. Беше готов да се бие до смърт, стига бащата на Йоме да пожелае. Или да съсече и краля, и Йоме, спестявайки им мъчителния край, от който се страхуваше Йоме.
— Приберете ги — каза Силвареста с разтреперан от несигурност глас.
— Имате ли някакви заповеди? — попита Олт.
Сърцето на Йоме се разтуптя. Боеше се, че баща ѝ ще го помоли да ги съсече още сега и да не позволи да попаднат в ръцете на врага.
Дълъг спор се беше разгорял между владетелите в Роуфхейвън за това как следва да постъпи човек при подобни обстоятелства. Често кралят завоевател се опитваше да изземе даровете от победените. Така той самият ставаше по-силен. А Радж Атън и бездруго вече бе станал прекалено силен. Някои смятаха, че е по-благородно да се самоубият, вместо да се покорят на господството му.
Други твърдяха, че човек е длъжен да живее с надеждата, че ще може да помогне на своя народ, макар и по друг начин. Бащата на Йоме се придържаше към този възглед. В последните два дни, откакто бе загубил два от даровете си на ум, кралят изведнъж беше станал по-предпазлив, притеснен за това, което беше забравил, и се боеше да не допусне грешки.
Крал Силвареста погледна с нежност Йоме.
— Животът — прошепна ѝ той — е толкова сладък. Не мислиш ли?
Йоме кимна.
Кралят добави тихо:
— Животът… Йоме, е толкова странен и красив, пълен с чудеса, дори в най-мрачните часове. Винаги съм бил убеден в това. Човек трябва да избере живота, стига да може. Нека живеем, с надеждата, че ще служим на народа си.
Йоме потръпна от мисълта, че изборът му може да се окаже погрешен, от страха, че нейната смърт и тази на баща ѝ би могла да се окаже по-добра служба на народа ѝ.
Крал Силвареста прошепна на Олт:
— Отворете портата. И донесете фенери. Ще ни трябва светлина.
Плещестият капитан кимна навъсено. От погледа му Йоме разбра, че Олт предпочита да загине, вместо да гледа как Силвареста загубва кралството си. Не беше приел решението на краля.
Олт отдаде чест, като допря плоската страна на меча си до върха на железния шлем. „Вие винаги ще бъдете моят владетел“, казваше жестът.
Крал Силвареста му кимна сдържано. Стражите свалиха лостовете на портата; всеки хвана по една от дръжките и ги тласнаха напред.
Радж Атън седеше на сивия си жребец с бели петна по задницата. Обкръжаваха го телохранителите му. Неговият Дни — висок мъж с властна осанка, с побелели слепоочия, чакаше зад него. Конете на Вълчия господар бяха едри, благородни животни. Йоме беше чувала за породата, но не беше виждала нито един от тях досега. Наричаха ги „имперски коне“, внесени от почти легендарните владения на тот, отвъд Каролското море.
Самият Радж Атън изглеждаше царствен, черната му ризница покриваше тялото му като лъскави люспи, а широките криле на бухал на шлема му привличаха погледа към лицето му. Гледаше безстрастно краля и Йоме.
Лицето му не беше нито старо, нито младежко, нито много мъжествено, нито женствено — като при тези, които са получили много дарове на обаяние от хора и от двата пола. И в същото време беше красиво, така жестоко красиво, че сърцето на Йоме бе жегнато от болезненото желание да се вгледа в черните му очи. Беше лице, будещо преклонение, лице, заради което си готов да умреш. Главата му се въртеше постоянно, както ставаше с онези, които са получили много дарове на метаболизъм.
— Силвареста — каза той от коня си, пропускайки титлите. — Не е ли редно да се поклониш на своя владетел?
Мощта на Гласа на Радж Атън бе толкова огромна, че краката на Йоме едва не се подкосиха и тя изпита неудържимо желание да падне ничком и да поднесе жертвения си дар. Но един глас в тила ѝ прошепна: „Убий го. Убий го преди той да те е убил.“
Бащата на Йоме коленичи и извика:
— Простете ми, владетелю мой. Добре сте дошли в замък Силвареста.
— Сега се нарича замък Радж — поправи го Радж Атън.
Зад Йоме металните решетки издрънчаха и стражите на портата изнесоха от стражницата запален фенер.
Радж Атън ги изгледа за миг с отразена в очите му светлина, после леко скочи на земята. Пристъпи и застана пред Силвареста.
Беше висок, с половин глава по-висок от бащата на Йоме, а тя винаги беше мислила, че баща ѝ е едър мъж.
В този момент тя се ужаси. Не знаеше какво да очаква. Радж Атън можеше да замахне с късия си меч като светкавица и да обезглави и двамата. Нямаше да ѝ остане време дори да трепне.