Бащата на Йоме свали златните си ръкавици и ги хвърли на грамадното ложе с четирите пилона.
— Казах ти, че ще го загубиш — продължи кралица Силвареста. — Прекалено мек беше, за да го задържиш. Беше само въпрос на време.
Още болезнени укори. Йоме никога не беше чувала майка си да говори така. Беше сигурна, че никога не му е говорила така.
Крал Силвареста свали шлема си, хвърли и него при ръкавиците, след това се засуети със стегите на долакътниците.
— Няма да съжаля за това, което съм правил — заяви той. — Народът ми живя в относителен мир.
— Без съюзници, без силен крал, който да го защити — каза майката на Йоме. — Колко мир можеше да им дадеш всъщност?
Горчивината в думите ѝ стъписа Йоме. Майка ѝ винаги изглеждаше спокойна, сдържана, тиха опора на своя съпруг.
— Дадохме им най-доброто, което можахме — отговори баща ѝ.
— И в замяна обичта им към нас е нищожна. Ако беше по-силен владетел, щяха да те въздигнат, за да ги защитиш. Хората ти щяха да се бият редом с теб, въпреки липсата на всяка надежда.
Йоме помогна на баща си да свали нараменниците, а после и подраменниците. След малко и нагръдникът му се озова върху леглото. Едва сега Йоме забеляза как подрежда баща ѝ бронята си — като легнал по очи мъж, заровил се в дълбокия пух на постелята.
Венета беше права. Крал Силвареста така и не беше получил почитта и възхищението, които заслужаваше. Един Клетвообвързан Владетел на руни трябваше да привлича следовници, трябваше да се радва на преклонението на своя народ.
Но онези, които искаха да предложат даровете си, отиваха при чужди крале, като крал Ордън, където можеха да продадат качествата си на по-висока цена.
Крал като Силвареста рядко получаваше необходимата му подкрепа, освен ако не се появеше някой Вълчи господар като Радж Атън. Едва когато се окажеха изправени пред узурпатор, който печели даровете си с изнудване, хората се стичаха под знамената на крал като Силвареста.
„Разбира се, точно затова Радж Атън напада първо тук — помисли Йоме, — а не първо други, по-близки кралства.“
— Чувате ли ме, милорд? — каза Венета. — Аз ви унизявам.
— Чувам те — каза крал Силвареста. — И въпреки това те обичам.
Майката на Йоме се обърна. Лицето ѝ бе обляно в сълзи, устата ѝ бе стисната от болка. Изглеждаше млада жена. Също като ранено вярно куче, което ще изръмжи на господаря си, щом той се опита да го спаси, майка ѝ бе изръмжала на баща ѝ, и сега Йоме видя, че съжалява.
— Обичам те и ще те обичам вечно — каза Венета. — Ти си хиляда пъти повече крал, отколкото ще бъде някога моят проклет братовчед.
Крал Силвареста свали ризницата си и остана с кожения елек. Погледна многозначително Йоме и тя излезе, за да останат двамата насаме.
Не посмя да излезе в коридора и да се върне в тронната зала. Не и докато Радж Атън беше там. Затова изчака в алкова пред вратата на баща си и се заслуша във възбудения разговор на Дните. В стари времена тук нощем се поставяха стражи и слуги, но крал Силвареста не го правеше. Все пак стаичката беше достатъчно широка, за да побере Йоме и тримата Дни.
След няколко дълги минути майката и бащата на Йоме излязоха. Майка ѝ носеше кралските си регалии, а баща ѝ беше облякъл тежък царствен халат и на лицето му се бе изписала решимост.
— Не забравяй коя си — каза на Йоме майка ѝ.
Смяташе да изиграе ролята си на кралица до самия край.
Йоме тръгна след тях към залата за аудиенции.
За тяхна изненада, завариха Радж Атън с двама от неговите Непобедими. Стояха от двете страни на трона. Гледката беше импозантна.
Крал Силвареста тръгна напред, до края на яркочервения килим пред трона. После коленичи и сведе глава.
— Джас Ларън Силвареста, ваш предан слуга, владетелю. И ви представям по ваше искане своята съпруга, скъпата ви братовчедка Венета Мошан Силвареста.
Кралица Силвареста видя поклона на съпруга си, поколеба се за миг, след което леко се поклони, с очи, следящи напрегнато Вълчия господар.
Когато главата ѝ беше най-близо до пода, Радж Атън скочи като мълния и извади късия меч от ножницата.
Короната на Венета, перната от острието, отхвърча нагоре и издрънча в каменния таван.
— Нахалница! — викна Радж Атън.
Майката на Йоме го изгледа с присвити очи и каза:
— Аз съм кралица — все още.
— Това ще решавам аз — каза Радж Атън.
Хвърли оръжието върху възглавницата на трона на кралицата и седна. Смъкна металните си ръкавици и хвърли и тях на съседния трон. После стисна облегалките на трона. „Той иска нещо от нас — осъзна Йоме. — Нещо му трябва.“ Беше сигурна в това.