Скован от нервност, с гъвкавостта на дресирана мечка, крал Силвареста развърза пояса на халата си, смъкна копринената си риза и оголи косматите си гърди. Червените дамги от силарите се показаха под лявата му гръд като белези от зъбите на любовница. Радж Атън разчете силите на Силвареста само с един поглед.
— Ума ти, Силвареста. Ще взема твоя ум.
Бащата на Йоме рухна на колене. Знаеше какво ще бъде: да се напикава в гащите, да не знае собственото си име, да не може да познае жена си, децата си, най-близките си приятели. В последните дни той вече бе изпитал остра загуба заради отслабената памет и заличените спомени. Той поклати глава.
— Искаш да кажеш, че няма да ми го дадеш, или че не можеш? — попита Радж Атън.
Крал Силвареста разпери широко ръце и заклати глава, онемял.
— Не искаш? Но си длъжен… — каза Радж Атън.
— Не мога! — извика баща ѝ. — По-добре вземи живота ми.
— Не искам смъртта ти — каза Радж Атън. — Какво ми носи тя? Искам само ума ти.
— Не мога! — повтори Силвареста.
Едно беше да дадеш свой дар на врага си. Но Радж Атън щеше да получи нещо повече от ума на Силвареста. Тъй като Силвареста вече беше одарен, Радж Атън щеше да превърне крал Силвареста в свой вектор.
Човек можеше да отдаде само една своя дарба в живота си и когато този дар се отдадеше, това създаваше магически канал, връзка между владетел и васал, която можеше да се прекъсне само от смъртта. Ако владетелят умреше, дарът се връщаше към дарителя му. Умреше ли васалът, владетелят губеше придобитото качество.
Но ако човек като Силвареста отдадеше своя ум на Радж Атън, щеше да му даде не само ума си, а също така всичкия ум, който е получил от живите си Посветители, плюс всичкия ум, който можеше да получи в бъдеще. Като вектор, Силвареста се превръщаше в жив проводник. Щеше да прехвърли на Радж Атън ума, който бе придобил, и можеше дори да се използва за преливане на ум от стотици други хора към Радж Атън.
— Можеш да ми го дадеш, стига да си мотивиран добре — увери го Радж Атън. — Помисли за хората си. Безпокоиш се за тях, нали? Нали имаш верни приятели, слуги сред Посветителите си? Твоята жертва може да ги спаси. Ако се наложи да те убия, няма да оставя Посветителите ти живи — мъже и жени, които повече не могат да отдават дарове, мъже и жени, които ще се стремят да ми отмъстят.
— Не мога! — каза Силвареста.
— Дори за да откупиш живота на сто свои васали, или на хиляда?
Беше отвратително. Йоме ненавиждаше бременната тишина, която последва. Радж Атън трябваше да получи дара доброволно. Някои владетели се стремяха да внушат нужната степен на копнеж чрез обич, други — предлагайки парична изгода. Радж Атън прилагаше изнуда.
— А твоята красива жена… моята братовчедка? — запита Радж Атън. — А нейният живот? Не би ли отдал дара, за да откупиш живота ѝ? Да откупиш разсъдъка ѝ? Зная, че не би искал да видиш как страда едно толкова мило същество.
— Не го прави! — каза майката на Йоме. — Той няма да ме прекърши!
— Би могъл да спасиш нейния живот. Тя не само ще си го запази, но ще остане на трона си, ще управлява от мое име като регент. Трона, който толкова много обича.
Крал Силвареста се обърна към своята кралица, с разтреперана челюст. Кимна ѝ колебливо.
— Не! — извика Венета Силвареста, обърна се и побягна. Йоме помисли, че ще се удари в стената, но твърде късно осъзна, че се е засилила не към стената, а към еркерните прозорци зад Дните.
Изведнъж, по-бързо, отколкото погледът можеше да улови, Радж Атън се озова до нея и я хвана за дясната китка. Венета се задърпа, но той я стискаше здраво.
Тя се обърна с гримаса към него.
— Моля те! — извика и стисна с другата си ръка китката на Радж Атън.
После неочаквано я изви и заби ноктите си в китката на Вълчия господар, докато не бликна кръв. С победоносен вик, тя се вгледа в очите на Радж Атън и извика на своя съпруг:
— Сега виждаш как може да бъде убит един Вълчи господар, любими!
Йоме изведнъж си спомни за прозрачния лак на ноктите ѝ и разбра — отчаянието на кралицата беше заблуда, хитрина, замислена, за да привлече Радж Атън, за да може да забие в плътта му намазаните си с отрова нокти.
Венета отстъпи, вдигнала високо окървавените си нокти, сякаш искаше Радж Атън да ги види, преди да рухне.
Радж Атън вдигна дясната си ръка и се взря в китката си. Кръвта по нея почерня и тя започна да се подува ужасно.
Той я задържа високо, предизвикателно и се втренчи в очите на Венета. След секунда тя пребледня от страх.