Кралят отвори очи, съзнанието му за миг се върна и той се взря в Йоме с отворена уста, сякаш се чудеше що за странно и красиво същество вижда. „Гаааа“, изрева той безсилно и безсмислено; после по червения килим под него се разля локва пикоч.
— Татко, татко — тихо зашепна Йоме и го зацелува, с надеждата, че някога поне ще си спомни, че го е обичала.
Щом свършиха със заклинанията си, облекчителите излязоха. Радж Атън посегна и взе меча си от трона на кралицата.
— Ела, заеми мястото си до мен — прикани я той. Тя отново видя неприкритата лъст в очите му и не разбра дали жадува за тялото ѝ, или за даровете ѝ.
По средата на пътя до трона осъзна, че е използвал Гласа, за да ѝ заповяда. Измамата я ядоса.
Седна на трона и се постара да не поглежда лицето на Радж Атън, невероятно красивото му лице.
— Разбираш защо трябваше да го направя, нали? — попита я той.
Йоме не отговори.
— Някой ден ще ми благодариш. — Радж Атън я погледна искрено. — Учила ли си се в Къщата на Разбирането, хрониките чела ли си?
Йоме кимна. Беше чела хрониките — поне избрани откъси.
— Чувала ли си за Дайлан Чука?
Беше го чувала.
— Воинът ли?
— Хрониките го наричат „Дарът всечовешки“. Преди хиляда шестстотин осемдесет и осем години той съкрушил нашествието на тот и техните магьосници, почти в единична битка. Притежавал толкова дарове на жизненост, че когато меч пронижел сърцето му, то се изцерявало отново, още докато острието излизало. Знаеш ли колко дарове изисква това?
Йоме поклати глава.
— Аз знам — каза Радж Атън и вдигна нагоре ризата си. — Опитай, ако искаш.
Кинжалът на Йоме беше привързан под полите ѝ. Тя се поколеба за миг. Стори ѝ се жестоко, но може би никога вече нямаше да има шанс да го прободе.
Тя го извади и се вгледа в очите му. Радж Атън я гледаше самоуверено. Йоме заби острието между ребрата му, зърна болката в очите му, чу изненаданото му изохкване. Завъртя ножа, но по жлеба му не потече кръв. Само една светлочервена коричка затвори мястото, където кинжалът бе срещнал плътта.
След като окървавеният нож се измъкна, раната се затвори.
— Виждаш ли? — попита Радж Атън. — Нито отровата на майка ти, нито твоят нож може да ме нарани. Сред Владетелите на руни досега не е имало някой равен на Дайлан. Досега. В моята страна казват, че след като получил достатъчно дарове, той престанал да има нужда от повече. Обичта на хората му го поддържала, тя се стичала към него. Когато Посветителите му умирали, силите им оставали несмалени.
Тя никога не беше чувала това. То отричаше цялото ѝ разбиране за тайнството на Владетелите на руни. Но се надяваше, че е възможно, че Радж Атън някой ден ще престане да изсмуква хора като баща ѝ.
— Мисля — тихо продължи Радж Атън, — че почти съм го достигнал. Мисля, че ще му стана равен и че ще мога да надвия халите, без да бъде изгубен животът на петдесет милиона човешки същества, както би станало при всеки друг план.
Йоме се вгледа в очите му. Искаше ѝ се да го мрази, да го мрази заради баща си, въргалящ се по килима в локвата на собствената си пикоч, заради майка си, която лежеше мъртва върху каменната настилка под цитаделата. Но гледаше лицето на Радж Атън и не можеше да го мрази. Струваше ѝ се… толкова искрен. И толкова красив.
Той посегна и погали ръката ѝ, а тя не посмя да я отдръпне. Зачуди се само защо ли ще се опитва да я съблазни. Зачуди се дали ще намери в себе си сила да се опълчи, ако го направи.
— Много си сладка. Ако не ми беше роднина, щях да те взема за жена. Но се боя, че приличието не го допуска. Е, Йоме, ти също трябва да направиш своето, за да ми помогнеш да победя халите. Трябва да ми дариш своето обаяние.
Сърцето на Йоме заблъска диво. Представи си веднага какво ще бъде — с груба като щавена кожа плът, със скубещи се от главата ѝ кичури сплъстена и суха коса, как ще изпъкват жилите по краката ѝ. Сухата смрад на дъха ѝ. Да изглеждаш, да бъдеш, да миришеш отблъскващо.
Но не в това беше целият ужас. Обаянието бе нещо повече от красотата, повече от физическата хубост. Разпознаваемо беше само отчасти телесно, но повече се изразяваше в цвета на нечия кожа, в лъскавината на нечия коса, в блясъка на нечии очи. Съзираше се в стойката на човека, в нагласата му, в решимостта му. Сърцевината му се намираше някъде вътре, в увереността на човека, в обичта му към себе си.
Така че, в зависимост от безскрупулността на облекчителя, всичко това можеше да бъде изцедено, като остави новия Посветител не само грозен, но и изпълнен с омраза към себе си.