В този много кратък миг не се случи нищо, само някой прошепна:
— Заради твоята приятелка. Направи го заради приятелката си.
Йоме кимна, челото ѝ плувна в пот. Задържа в ума си образа на Шемоаз, на Шемоаз, държаща в ръцете си дете… как го кърми.
Изпита неописуема болка, когато силарът я докосна, отвори очи и видя ръцете си сухи, и как пращяха, поставени сякаш в адски огън. Вените по китките ѝ се издуха като коренища, а ноктите ѝ станаха чупливи като креда.
Пълните ѝ млади гърди хлътнаха и тя неволно ги сграбчи, почувствала невъзвратимата загуба. Вече съжали за сделката, но беше късно. Чувстваше се… сякаш бе застанала посред реката, а пясъкът под нея се отнасяше, завличаше я. Всичко, което беше нейно, цялата ѝ красота, изтичаше и се вливаше в силара.
Пищната ѝ коса се сгърчи като гнездо червеи.
Йоме закрещя от болка и ужас — и още се отля от нея. За миг сякаш видя самата себе си, и намрази онова, което видя. За пръв път в живота си разбра, че е нищо, че винаги е била едно нищо, само един знак. Изпита страх да извика, да не би да оскърби другите с окаяния си глас.
„Това е лъжа. Не съм толкова грозна — изкрещя тя към душата на Радж Атън. — Красотата ми можеш да имаш, но не и душата ми.“
И тогава се отдръпна от пропастта, и се почувства само… сама. Съвсем сама, и в неизречима болка.
Незнайно как, беше извършила рядък подвиг: не бе припаднала от жестокостта на силара. Макар да си представяше, че цялото ѝ тяло ще бъде погълнато от пламъците.
Задължения
Студената черна речна вода се завихряше около бедрата на Габорн като мъртвешка ръка, мъчеща се да го довлече надолу по течението. Роуан, превила се на две на брега в тъмното, точно пред него, стенеше от болка.
— Какво ти е? — прошепна Габорн.
— Кралицата… мъртва е — отвърна му шепнешком Роуан.
И той разбра. След толкова години изгубено чувство, след толкова години на вцепенение сега целият свят от усещания се бе изсипал върху Роуан — студът на водата и нощта, болката на отеклите ѝ стъпала, умората след тежкия ден и безброй други по-малки рани по тялото ѝ.
След като сетивата им се върнеха, тези, които отдаваха дара на допира, започваха да чувстват целия свят отново, като за първи път. Шокът от това можеше да е огромен, дори смъртоносен, тъй като сетивата се връщаха двайсет пъти по-силни от преди. Габорн се притесни за младата жена, разтревожи се, че може би няма да може да продължи. Водата беше режещо студена. Явно не можеше да се надява да я преведе през нея.
Още по-лошото беше, че след като кралицата бе мъртва, Габорн се боеше да не би Радж Атън да избие и другите членове на кралското семейство — крал Силвареста и Йоме.
Задължения. Твърде много задължения беше поел. Чувстваше се смазан. Беше поел отговорност за Роуан, а не смееше да я поведе, не смееше да се опита да я преведе през реката. Освен това беше обещал да се върне при Йоме и да я спаси.
Прииска му се да коленичи във водата, за да охлади раната в ребрата си. Лекият ветрец отгоре разлюля клоните на елшака и брезите. Тук, сред дълбоките сенки, Габорн успя да види водата надолу по течението, отразила оранжевата светлина от пожара горе.
Градината на Бинесман бе в пламъци. По отсрещния бряг на реката върколаците ръмжаха, подскачаха като сенки сред още по-големия мрак и се мъчеха да видят Габорн. Но тук, под дърветата, той беше добре прикрит, стига да не се движеше. Главанаците търсеха по плитчините по-надолу. Той допускаше, че сам би могъл да преплува и да ги подмине, да избяга от замъка Силвареста и да отнесе на баща си вестта за падането му. Беше бърз плувец. Въпреки че водата беше плитка, смяташе, че ще се справи. Но не можеше да се надява на успех с Роуан.
Габорн просто не можеше да остави замъка Силвареста.
„Заклех се на Йоме — помисли той. — Дадох клетва. Тя е под моя закрила, както като Владетел на руни, така и вече като част от клетвата ми към земята.“ Две клетви, които не беше никак лесно да наруши.
Само преди ден, на пазара в Банисфер, Мирима му беше казала, че не поема лесно задължения. Беше истина. Не смееше да ги поема.
— Какво е един Владетел на руни — учила го беше майка му като дете, — освен човек, който спазва една клетва? Твоите васали те даряват с дарби, а ти в замяна им даваш закрила. Те ти дават ум, ти ги водиш с мъдрост. Дават ти мускул, ти се сражаваш като хала. Отдават ти своята жизненост — ти се трудиш неуморно за тях. Живееш за тях. И ако ги обичаш както се полага — умираш за тях. Никой васал няма да се лиши от дарба за един Владетел на руни, който живее само за себе си.