Отначало Шемоаз се постара да не ѝ обърне внимание. Но стискането ставаше все по-силно и тя прошепна:
— Татко, не толкова силно…
Ръката му се стегна от страх и той понечи да я пусне. Но отдалите дара на гъвкавостта не можеха да се отпускат, не можеха лесно да изпъват мускулите си. Той стегна ръката ѝ още по-болезнено, толкова, че Шемоаз прехапа устна.
— Моля те — проплака тя; чудеше се дали баща ѝ не е разбрал някак, че го е излъгала, дали не се опитва да я накаже.
Иърмън Солет направи извинителна гримаса и се помъчи с всички сили да отпусне, да изпъне мускулите си, да я освободи. В първия миг успя само да я стисне по-здраво; после Шемоаз усети, че хватката му отслабва.
Готвачите все още не бяха донесли редкия бульон за онези, които бяха отдали даровете си на метаболизъм и гъвкавост. Бащата на Шемоаз нямаше да може да хапне нищо по-твърдо. Гладките мускули на стомаха му нямаше да работят както трябва.
— Татко! — изплака Шемоаз. — Толкова дълго чаках! Толкова дълго исках да се върнеш… Иска ми се да можеш да говориш, иска ми се да можеш да разкажеш какво се е случило.
Иърмън Вотания Солет беше пленен при Ейвън, при зимния крайморски дворец на Радж Атън. Беше се изкатерил по бялата кула, където вятърът развяваше прозирни завеси с цвета на лавандула, и се озова в стая, пълна с жасмин и благовонни свещи, където по възглавници спяха много тъмнокоси жени, голи и само с тънки воали, покриващи плътта им. Харемът на Радж Атън.
Върху маса от сандалово дърво лежеше месингова тръба с осем излизащи от нея криви като пипала на октопод разклонения с устия. Топчетата тъмнозелен опиум в купата на тръбата бяха изгорели на пепел. В първия миг той си позволи да постои на място, възхитен от лежащите красавици.
В златни мангали около ложетата тлееше жарава, изпълваща стаята с приятна топлина. Сладкият аромат на мускус от жените щеше да придава на тази стая аромата на рай, ако не беше горчивият мирис на опиума.
От съседната стая се чу несдържан, писклив женски смях, звуци от весела любовна игра. Изведнъж го обзе надеждата, че може би ще хване Радж Атън, докато Владетелят на руни е гол и вниманието му е отвлечено.
Но докато тихо изваждаше от ножницата дългия си меч, една от жените се пробуди, видя го, скрит зад прозирните пердета и изпищя.
Писъкът събуди някакъв евнух, който изскочи от една ниша и удари Иърмън с кривака си.
Евнухът се казваше Салим ал Дауб, едър мъж, със закръглено като на жена тяло, женствен глас, обичаен за евнусите, и мекокафяви очи на сърна.
За награда, че е пленил убиец, Радж Атън удостои Салим с щедър подарък. Предложи на Салим дара на гъвкавостта от самия Иърмън.
Иърмън си помисли, че по-скоро ще умре, отколкото да отдаде дар на един телохранител на Радж Атън, но таеше две надежди. Първата му голяма надежда беше, че някой ден ще се върне в Хиърдън и отново ще види дъщеря си.
Сега се взираше в нея, виждаше колко красива е пораснала, също като майка си, и не можеше да направи нищо, освен да поплаче, разбрал, че най-голямата му надежда се е сбъднала.
Шемоаз гледаше как очите на баща ѝ се изпълват със сълзи. Той вдиша болезнено, мъчейки се от миг на миг да остане жив, неспособен да се отпусне достатъчно, за да се изпълнят дробовете му. И тя се зачуди как е успял да оцелее така шест дълги години.
— Добре ли си? — попита тя. — Какво мога да направя за теб?
Дълго време той се мъчеше да изговори думите си:
— Убий… ни.
Трета книга
Ден двадесет и първи в Месеца на жътвата,
Ден на измама
Прагматичният крал Ордън
На тридесет мили южно от замък Силвареста, над лесовете на Дънуд, на четиристотин стъпки височина се извисяваше една скала, наричана Тор Холик. От нея се виждаше надалече.
Някога, много отдавна, тук се беше издигала крепост, но едва няколко камъка бяха останали един върху друг. Повечето ги бяха отнесли за градеж на стените на селските домове.
Крал Менделас Дрейкън Ордън седеше неудобно на една счупена, покрита с лишеи каменна колона и се взираше далече над ниските хълмове и върховете на дърветата, развълнувани от нощния вятър. Мантията му от зелен брокат пърхаше под напора на лекия ветрец. Чаша силно подсладен чай топлеше ръцете му. В небето над него кръжеше двойка гнездящи тук грааци с широко разперени кожени криле; тихо зовяха в мрака и подобните им на прилеп силуети изглеждаха огромни под светлината на звездите.