Аз няма да поддържам враговете Ви.
До два дни всички, които са отдали дарованията си в Лонгмът, ще умрат от моята ръка. Изпитвам скръб, че се налага да убия собствените си синове, но само така мога да съживя достатъчно бойци, за да браня града.
Силарите съм скрила. Заровени са под нивата с ряпа в имението Бредсфор.
Подозирам, че повече няма да ме видите жива. Назначавам капитан Седрик Темпест, от дворцовата гвардия, да командва временно Лонгмът.
Моят съпруг все още виси от прозореца, изсъхналите му черва служат за въже, стегнало врата му. Няма да сваля този злодей. Ако бях разбрала предварително за измяната му, нямаше да се отнеса толкова милостиво към него.
Сега отивам, за да наточа нож. Ако се проваля, Вие знаете какво да направите.
Менделас Ордън приключи с четенето на писмото с разтуптяно сърце, после го остави встрани. „Знаете какво да направите.“ Древният зов на онези, които са принудени да служат като вектори: „Убий ме, ако не мога да се убия сам.“
Крал Ордън често беше срещал херцогинята. Винаги му се беше струвала плаха като мишле дребничка дама, твърде боязлива за велики дела.
Само една силна жена можеше да убие себе си и децата си. При все това крал Ордън знаеше, че понякога за човек се оказва невъзможно да избере друг път. И така, Радж Атън си беше прелял войнство чрез владетелското семейство, беше ги принудил да му отдадат основни дарования, така че войниците да не могат да се сражават отново — освен ако херцогското семейство не бъде изклано.
Херцогинята трябваше да изпълни дълга си — да заколи собствените си деца, за да спаси кралството. Ужасна замяна. Крал Ордън можеше само да се надява, че неговият син няма да попадне в лапите на Радж Атън. Помисли си, че ще намери сили да убие сина си, ако се наложи.
Но деянието го ужасяваше.
Крал Ордън обърна писмото и прочете датата. Месец на жътвата, 19. Написано почти преди два дни, на повече от сто мили оттук.
Херцогинята не беше очаквала Радж Атън да стигне до замък Силвареста до утрешния ден. Ето защо се канеше да се самоубие призори, преди да е пристигнала окупационната армия.
Жалко, че не се беше убила още тази сутрин. Саможертвата ѝ щеше донякъде да помогне на лорд Силвареста.
Ордън надраска набързо писма до херцог Гроувърман и до графа на Дрийс — лордовете с най-близки до Лонгмът замъци — с молба незабавно да изпратят помощ и в същото време да потърсят помощ от съседите си. Въпреки че херцогинята вече бе поискала помощ от тези владетели, той се боеше, че вестоносците ѝ са претърпели същата съдба като онзи, когото бяха намерили край пътя. За да е сигурен, че Дрийс и Гроувърман ще отидат, им заяви открито, че Радж Атън е оставил в Лонгмът несметно съкровище.
— Боренсон? — извика крал Ордън, след като привърши.
Капитанът седеше на скалите над него, само на няколко стъпки под сплетените клони на гнездото на грааците.
— Какво има, милорд? — попита той, докато се смъкваше към Менделас.
— Имам работа за теб. Опасна работа.
— Добре! — бодро отвърна Боренсон и се спусна до краля. Беше с цяла глава по-висок от него, рижата му коса се вееше под шлема по раменете. Не беше много редно васали да са толкова едри. Загледа краля с очакване.
— Аз повеждам петстотин души на юг, още сега. Други хиляда тръгват призори. Искам веднага да вземеш със себе си петстотин души. Съгледвачите ми казват, че в горите при замък Силвареста има няколко хиляди върколаци. Ако яздите здраво, можете да ги срещнете призори извън замъка и да оставиш хората си да се поупражняват в стрелба.
— Силите си ги дръж в горите — продължи кралят. — Вълчия господар няма да посмее да прати подкрепления, ако не може да предположи броя ви. Ако ви нападне, оттегляте се към Лонгмът. По обед хората ти бездруго ще се оттеглят за Лонгмът. Сега останалото. Изглежда, че херцогинята на Лонгмът си има много грижи. Радж Атън е завзел замъка ѝ, откраднал е дарове от стотици нейни хора. Призори тя се кани да се самоубие, заедно с всички, които са станали Посветители на Радж Атън. И изглежда е пленила голямо съкровище. Тъй че аз трябва да отида и да го прибера. Искам вие да държите Вълчия господар по-далече от тила ми.
Крал Ордън помисли за следващия си ход. Познаваше добре тези гори, много пъти беше ловувал в Дънуд през последните двадесет години. Трябваше да използва знанията си.
— Ще разруша моста при Хейуорт, от него бездруго няма полза. А ти ще отпратиш хората си към Глиганския брод — до тясната клисура под него. Там ще чакат в засада. Когато войската на Радж Атън влезе в нея, хората ти ще нападнат — бутат им канари отгоре, стрелят, подпалват източния край на клисурата. Но меч да не вадят, освен ако не се наложи. След това бойците ти се спускат към Лонгмът. Разбра ли? Единствената ти цел е да пускат кръв на Вълчия господар, да му причиняват щети, да го дразнят по края на отбраната му, да го бавят по пътя.