Към друг, който не помоли за благодеяние, се отнесоха по-сурово. Капитан Олт отказа изцяло на Радж Атън, прокле го и пожела смъртта му.
Радж Атън понесе клетвите му с търпелива усмивка, но след това жената в пурпурната мантия бе хванала нежно ръката на капитана. Очите ѝ грейнаха от смях, когато капитанът лумна, обгърнат в пламъци от главата до петите, и закрещя и се загърчи, докато огънят изгаряше плътта му и топеше бронята. Залата отекна от писъците му. В залата още миришеше на овъглена плът и косми, макар отдавна да бяха извлекли почернелия труп на Олт на стълбите при входа на кралската цитадела.
Затова сега хората на замък Силвареста идваха с покорство пред своя нов господар и му отдаваха почит. Радж Атън им говореше с кротост, лицето му светеше като слънцето, гласът му звучеше невъзмутим като морето.
През цялата тази дълга нощ войниците на Радж Атън водеха в цитаделата най-богатите местни търговци, за да се искат от тях и злато, и дарове. Хората му даваха каквото поиска, готови бяха да му дадат всичко, което имаха.
Така Радж Атън научи името на младежа, който беше убил негови великани, негови съгледвачи и няколко кучета, докато бързаше да предупреди крал Силвареста за предстоящото нашествие. Следотърсачите продължаваха да преравят Дънуд в търсене на младия принц Ордън.
Крал Силвареста седеше на пода в нозете на Радж Атън. Вратът му беше завързан за крака на трона и крал Силвареста с наивността на котенце продължаваше да дърпа въжето и да се опитва да го скъса със зъби. Идеята да се отвърже просто не му хрумваше. Йоме гледаше баща си в нозете на узурпатора и дори за нея Радж Атън изглеждаше величав. Обаянието му дотолкова ѝ въздействаше, че ѝ се струваше някак уместно баща ѝ да е там. Други крале държаха като любимци в нозете си кучета или големи котки. Но Радж Атън бе нещо повече от обикновен владетел. Той заслужаваше да има крале в нозете си.
До Радж Атън стояха личният му телохранител, двама съветници и петият огнетъкач, жена, чието присъствие караше Йоме да трепери, защото чувстваше неописуемата ѝ мощ. Носеше нощносин халат, привързан хлабаво върху голото ѝ тяло. Сега стоеше пред един сребърен мангал, като огромно блюдо върху пиедестал, върху който беше поставила клони и чворове от огнено дърво. Зелената роза на пламъка се издигаше на три-четири стъпки.
Веднъж същата нощ жената беше вдигнала поглед от мангала, с блеснали от неописуема радост очи, и каза на Радж Атън:
— Добра вест, о, сияйни, твоите убийци са посекли крал Гарет Аруули Интернукски. Неговата светлина вече не сияе на земята.
Като чу това, Йоме изпита благоговеен трепет. Значи Радж Атън не нападаше само един крал на Севера. Зачуди се за дълбочината на замисъла му. „Може би всички ние сме глупци в сравнение с него — помисли тя, — невежи като баща ми, вързан в нозете на Радж Атън.“
Сега Радж Атън се взря в Бинесман под светлината, мятана от мангала на пиромантката, и почеса замислено брадата си.
— Кой си ти? — запита Радж Атън магьосника.
Бинесман вдигна очи.
— Казвам се Бинесман.
— А, Бинесман. Познавам добре работата ти. Чел съм наръчника ти. — Радж Атън му се усмихна, цял търпение, и се обърна към пиромантката. — Водите го в окови? Не бих искал да е така. Изглежда безвреден.
Огнетъкачката до Вълчия господар се вгледа в Бинесман като в транс, със замъглени очи, зареяли се през него, сякаш се мъчеше да овладее желанието си да го убие.
— Съвсем безвреден, ваше величество — отвърна със силен глас Бинесман. Макар все още да се беше превил на четири крака, гледаше Вълчия господар небрежно.
— Можеш да се изправиш — каза Радж Атън.
Бинесман кимна и се надигна с мъка, въпреки че веригите го държаха приведен, така че не можеше да изправи врата си. Сега Йоме успя да види по-ясно, че има пранги на краката, че ръцете му са в белезници и че една къса, тежка желязна верига свързва прангите, белезниците и халката на врата. Въпреки че Бинесман не можеше да се изправи, приведената стойка не го притесни. Беше се привеждал над растенията толкова години, че гърбът му се беше превил.
— Внимавайте с него, милорд — прошепна пиромантката до Радж Атън. — Има голяма мощ.
— Едва ли — сряза я Бинесман. — Вие унищожихте градината ми, труда на майстори градинари от над петстотин години. Всички билки и подправки, които събирах в нея, вече ги няма. Ти си известен като практичен човек, Радж Атън. Би трябвало да знаеш, че тези неща са твърде ценни!
Радж Атън се усмихна някак свойски.
— Съжалявам, че моите чародеи са унищожили градината ти. Но теб не сме унищожили, нали? Можеш да засадиш друга градина, имам чудесни градини край моите дворци и резиденции в Юга. Дървета от най-далечните краища на света, богата почва, обилна вода.