За Радж Атън беше все едно. Върколаците щяха да изпълняват неговата воля, докато се стремят да се хранят с човешка плът. Щяха да вършат всички убийства, които искаше от тях, но най-напред щяха да взимат най-слабите — децата от люлките, жените, когато перат край реката.
Първият върколак се понесе срещу Боренсон и хвърли копието си отблизо, така че каменният му връх се пръсна в ризницата му.
Бърз като змия, Боренсон вдигна бойната си брадва и я развъртя.
Беше подсилен воин и опасен противник. Отсече ръката на един, завъртя се и удари друг право в гърдите.
Докато правеше всичко това, започна да се усмихва, преценявайки всяко свое движение в битката. Не му беше достатъчно да убие върколаците; искаше му се да го направи добре, да превърне битката в танц, в произведение на изкуството. Когато един върколак се втурна към него, Боренсон заби облечения си в желязна ръкавица юмрук в зъбите му, след което спипа езика му и го изтръгна.
Друг се опита да побегне. Боренсон прецени скоростта му, прицели се между поклащащите се щръкнали уши и запокити брадвата си с все сила. Не беше достатъчно да пръсне черепа на звяра — трябваше да го направи перфектно, да улучи целта си така, че костта да издаде онзи цепещ звук и главата да се пръсне като презряла диня.
Върколакът падна. Останаха още двама, които се втурнаха срещу него един до друг, насочили копия. Без даровете си на зрение Боренсон изобщо нямаше да може да избегне тези черни копия.
Когато върколаците замахнаха, Боренсон просто отплесна с две ръце върховете на копията настрани, след което сграбчи едното, изтръгна го, хвърли се напред, превъртя се и наниза и двамата през пъповете.
Двамата върколаци останаха слисани, приковани един към друг.
Боренсон отстъпи и ги огледа. Двата върколака знаеха, че ще умрат. От такава рана не можеха да се изцерят. Съществото отзад загуби свяст, рухна на земята и повлече приятеля си върху коленете си.
Боренсон се замисли за начина, по който се беше бил, за точните си движения. Деянието му беше толкова близо до поезия или до танц, колкото можеше да се постигне.
Започна да се смее гърлено, защото така трябваше да се води война — мъжете да се сражават за живота си. Един добър мъж, борещ се да защити своя дом и семейство.
Самата схватка сякаш му се стори повече балсам за грижите му, отколкото дъждът. Боренсон прибра брадвата си и се забърза към коня си през проливния дъжд.
„Няма да ги измия тези ръце — каза си той. — Няма да измия и това лице, докато не застана пред своя принц и пред своя крал, за да видят какво са направили.“
Така Боренсон взе коня си и препусна в мрака. На четири мили по пътя източно от града се натъкна на един мъртъв рицар на Ордън и взе пиката му.
Конят му не можеше да се сравни с чудесния ловец на Габорн. Но пътят беше чист, макар и поразкалян, и в нощ като тази, с дъжда, който да ги охлажда, можеше да препуска цяла вечност.
Боренсон продължи да препуска по хълмовете, докато дъждът не спря. Облаците се разпръснаха и звездите грейнаха ярки и чисти.
Канеше се да поеме към Лонгмът. Но когато пътят се раздвои на изток и юг, настроението на обреченост все още го владееше и той свърна на изток, към Банисфер.
Зората го завари да язди през зелени поля, по които не личаха белези от война, през лозята на двайсет мили северно от Банисфер, в които млади жени пълнеха кошове със зряло грозде.
Той спря в едно такова поле да хапне. От гроздовете капеше вода от снощния дъжд; бяха сочни като първия грозд, изяден от първия човек на света.
Реката тук беше широка сребърна лента, блеснала през зелените лозя и ливади. През нощта Боренсон беше мислил да остане покрит с кръв, но сега не искаше Мирима да го види така, не искаше дори да предположи какво е направил.
Затова слезе при реката и поплува гол, без да го притесняват свинарите, подкарали стадата си по пътя.
След като слънцето го изсуши, Боренсон облече бронята си, но окървавеното си палто хвърли във водата, за да отнесе тя надолу лика на зеления рицар върху синьо поле.
„Разбира се — помисли той, — войските на Радж Атън вече сигурно са стигнали до Лонгмът. Толкова съм изостанал зад тях, че е късно да се включа в битката.“ Всъщност не го интересуваше повече. Какъвто и да се окажеше изходът при Лонгмът, той смяташе да се отрече от своя владетел.
С избиването на невинни Посветители, мъже и жени, които не бяха извършили никакво престъпление, освен че обичаха един добър и почтен крал, Боренсон беше извършил повече, отколкото който и да било господар можеше да поиска. Затова сега щеше да се отрече от клетвите си към Ордън и да стане свободен рицар. По своя воля щеше да се сражава както намери за добре.
Отиде до една круша край някаква изоставена ферма и се покатери на нея, за да набере най-узрелите круши на върха — за себе си, а също и за Мирима и близките ѝ.
От върха на дървото видя нещо интересно: отвъд близкото възвишение се виждаха дълбоки езера със стръмни брегове, под горичка от върби; езера, сини като небето. Бяха нападали жълти върбови листа и леко се носеха по повърхността. Но имаше и рози, червени и бели.
„Някой магьосник живее там — вяло си помисли Боренсон. — Воден магьосник и хората са хвърлили във водата рози, за да измолят благословията му.“
Слезе от дървото, затича през възвишението към кротките води и приближи бавно и с упование. Нямаше рози, нито цветя да подслади аромата на чародейните води, но имаше круши.
И той пристъпи до края на езерото, където върбови коренища се сплитаха по чакълестия бряг, и седна на един голям черен корен. Сухите листа на дърветата над него се полюшваха от лекия ветрец, шумяха и Боренсон дълги минути зовеше тихо: „Вълшебнико воден, любимецо морски, вълшебнико воден, молбата ми чуй.“
Но езерните води си оставаха спокойни и той не видя в блесналото езеро нищо освен водомерки, които се пързаляха по плоската повърхност, и няколко кафяви тритона, които плуваха отдолу и го гледаха със златните си очи.
Отчаян, той започна да се чуди дали чародеят отдавна не е умрял, а хората да продължават да подслаждат езерата с надеждата, че някой ден може да дойде друг. Или дали това място не се обитава от дух и местните момичета да хвърлят рози, за да умилостивят някой удавник.
След дълго седене на върбовия корен и след като призивите му не доведоха до нищо, Боренсон притвори очи; вдъхваше мириса на уханната вода и мислеше за дома си, за Мистария, за кротките целебни води на езерата при Дера, където лудите можеха да отидат да се окъпят и да отмият от себе си безпокойните мисли и спомени.
Докато лежеше и мислеше, усети, че някакъв хладен корен се трие в глезена му, и помисли да отмести крака си, когато изведнъж коренът се уви около крака му и нежно го стисна.
Той погледна надолу. В самия край на водата, под малките вълни, видя едно десетгодишно момиче с бледосиня кожа, гладка като глеч, и с коса от сребро. То се взираше към него изпод водата, с широки и зелени като всички морета очи, а клепачите му не мигаха, бяха съвсем неподвижни. Само пурпурните нишки на вените по гърлото леко пулсираха от диханието.
Тя отдръпна ръката си от крака му, посегна под водата и се хвана за върбовите корени.
Ундина. Твърде млада, за да има голяма сила.
— Донесох ти круша, мила, ако я поискаш — промълви Боренсон.
Ундината не му отвърна, само се взря в него и през него с големите си бездушни очи.
„Нощес убивах момичета на твоите години“, прииска му се да каже, да го изплаче.
„Знам“, казаха очите ѝ.
„Никога няма да намеря покой“, каза безмълвно Боренсон.
„Аз мога да ти дам покой“, казаха очите на ундината.
Но Боренсон знаеше, че лъже, че щеше да го притегли долу под вълните, да му даде любов и докато го любеше, той щеше да е жив, на дъното на езерата. Но след време щеше да го забрави и той щеше да се удави. Щеше да му даде само няколко кратки дни наслада преди смъртта.