„Бих искал като теб да можех да се слея с водата и да позная покоя“ — помисли Боренсон. Спомни си за морето у дома, за белите гребени, спускащи се над огромните вълни, тъмнозелени като стара мед.
Очите на ундината се разшириха при спомена му за морето и на устните ѝ се оформи усмивка, сякаш му бе благодарна за този спомен.
После той взе една от златните круши, посегна към водата и ѝ я даде.
Тя протегна влажната си, крехка синя ръка с дълги нокти от сребро, но после го сграбчи за китката и се издърпа нагоре достатъчно, за да може да го целуне по устните.
Жестът бе неочакван, бърз като скочила да полети във въздуха риба, и Боренсон усети как устните ѝ се отриха в неговите само за миг.
Той постави крушата в шепата ѝ и си тръгна, и дълго след това не можеше добре да си спомни каква болка го беше отвела до това езеро с червените и бели рози, полюшващи се между златни листа.
Успя да намери коня си, след което подкара леко, като остави животното да пасе, докато върви. Скоро стигна малката морава пред Банисфер, където сред дивите невени се виждаше къщата на Мирима.
От готварското огнище се вдигаше синкав пушек и една от грозните сестри на Мирима — Инет, спомни си той името ѝ — стоеше на двора и хвърляше зърно на проскубаните черни пилета.
Когато спря, Инет вдигна очи към него и на обезобразеното ѝ лице се изписа усмивка. Но повехна бързо.
— Добре ли си?
— Не — отвърна Боренсон. — Къде е Мирима?
— През града мина вестоносец — каза Инет. — Събираха войска. Лорд Ордън е в Лонгмът. Тя… Мирима тръгна снощи. Много момчета от града отидоха да се бият.
Цялата сърдечна лекота, която бе изпитвал през последния час, се изцеди от него.
— В Лонгмът? — изрева Боренсон. — Защо?
— Иска да е с теб! — отговори му Инет.
— Но това… няма да е разходка или панаир! — изрева Боренсон.
— Тя знае — прошепна Инет. — Но вие сте сгодени. Ако ти го преживееш, тя иска да го преживее с теб. А ако не…
Умът му заработи трескаво. Шейсет мили. Близо шейсет мили до Лонгмът. Тя нямаше да може да стигне дотам за една нощ, дори и за две.
— Пеш ли тръгна?
Инет поклати глава.
— С едни момчета от града. Във фургон…
Твърде късно. Твърде късно.
Боренсон обърна коня и препусна да я догони.
В силни ръце
Габорн чу вика на Йоме. Беше толкова стряскащ, че той се побоя да не би да е простреляна. Яздеха вече от часове, спираха само да сменят конете и Йоме нито веднъж не се беше оплакала. Той се обърна да види какво става.
Видя първо, че крал Силвареста седи в седлото си и кима. Стискаше седлото с две ръце. И плачеше. От очите му се стичаха сълзи.
Йоме също се беше присвила.
— Габорн, спри. Трябва да спрем! — извика тя.
— Какво става? — попита Габорн.
— Гааах — каза крал Силвареста.
— Нашите Посветители умират — каза Йоме. — Той… не знам дали има сила да продължи.
Габорн усети как го обзема смазваща тъга.
— Боренсон. Трябваше да се сетя. — Чувстваше се съсипан. — Много съжалявам, Йоме.
Приближи се до краля и го хвана за брадичката.
— Можеш ли да яздиш? Можеш ли да се държиш на коня? Трябва да яздиш! Дръж се!
Габорн натисна силно ръцете на краля върху седлото.
— Дръж се! Ето така!
Крал Силвареста се вгледа в лицето на Габорн и стисна здраво.
— Ти имаш ли сила да яздиш? — попита Габорн Йоме.
Тя кимна навъсено.
Габорн поведе конете в лек тръс, без да се отдалечава от поверениците си. Крал Силвареста зяпаше нагоре към звездите и се заглеждаше в светлините на всяко селце, което подминеха.
Пет мили по-нататък на един завой кралят изхвърча от седлото и тежко падна в меката кал край пътя. И пак захлипа.
Габорн клекна до него и му прошепна тихо няколко думи, после му помогна да се качи на коня.
Змийският кръг
През цялата дълга нощ крал Ордън чакаше вест или знак от сина си. Тежко беше това чакане, най-тежкото нещо, което бе правил в живота си.
Мъжете на Ордън изнесоха всичките двеста хиляди стрели на постовете си по бойниците на замъка. На пасажа под западната кула запалиха огнен маяк — отчаян зов за помощ от всеки, който можеше да види отдалече огъня или дима. Близо до огъня хората му поставиха големи казани с масло, за да заври, и тежката му, задушлива миризма изпълни замъка.
Ордън заповяда на петима души да отидат на три мили на север, за да запалят подобен огън на върха Тор Ломан, така че всеки на двайсет левги околовръст да може да го види. Херцог Гроувърман не беше откликнал на молбите на Ордън. Може би гледката с бойните клади щеше да го засрами и да го накара да се включи.
Малко преди зазоряване от Гроувърман пристигнаха две хиляди рицари и обясниха забавянето си. Гроувърман чул за падането на Лонгмът и помислил да го върне, но най-напред изпратил съобщение на Силвареста. Явно пратениците му не могли да стигнат живи при краля. След един ден чакане той изпратил сто съгледвачи на подсилени коне до Силвареста и те научили, че замъкът е паднал.
Ордън се зачуди по кой ли път са тръгнали съгледвачите — стори му се странно, че неговите хора не ги бяха забелязали. Което означаваше, че рицарите са хванали пътеките през гората.
После съгледвачите се върнали с лошата вест за поражението на Силвареста и Гроувърман решил да изчака още за подкрепления от далечните замъци.
Рицарите, изпратени от Гроувърман бяха добри мъже, стабилни воини. Но въпреки всичките си усилия Ордън не се чувстваше подготвен. Подозираше, че битката ще му поднесе изпитания, за които не можеше да се подготви.
Графът на Дрийс не донесе облекчение на крал Ордън. Беше некомпетентен. Само час след като пристигна в замъка се опита да се наложи. Една от първите му грижи беше да заповяда да върнат катапултите в заслоните на кулите, като по този начин провали цялата свършена от тях работа по настройване на обхвата.
Ордън завари графа да безделничи в покоите на херцога — личният му слуга му разтриваше краката, докато той седеше лениво и отпиваше горещ чай.
— Защо сте заповядали катапултите да се приберат? — попита го Ордън.
Графът като че ли се мъчеше да реши дали да наложи властен тон, или да започне да се оправдава.
— Стратегема, скъпи приятелю, стратегема. Виждате ли, реших, че ако ги задържим скрити, докато боят се разгорещи, можем изведнъж да ги извадим и видът им ще обезкуражи силите на Радж Атън!
Крал Ордън не знаеше да се смее ли, или да плаче на тази глупост.
— Радж Атън е виждал много катапулти. Взел е сто замъка със сила. Хората му няма да се обезкуражат, като видят тези.
— Да, но…
— Всъщност Радж Атън е виждал тези катапулти, защото е бил тук само преди два дни. Той знае, че са тук.
— А, разбира се! Много вярна гледна точка! — каза графът и махна с ръка на масажиста си да напусне, след което тежко се надигна от стола.
— Трябва да върнем катапултите по местата им и хората отново да проверят настройката и обхвата им.
— Ами… добре — измърмори недоволно графът, сякаш имаше наум нещо съвсем друго.
— Освен това — продължи крал Ордън — вие сте заповядали на хората си да бранят портите на замъка, а моите да пазят стените. Има ли някакво сериозно основание за това?
— А, разбира се! — каза Дрийс. — Трябва да си давате сметка, че моите хора воюват за дом и родина. За тях е въпрос на чест да защитават портите.
— Ваше благородие — опита се да обясни търпеливо Ордън, — трябва да разберете, че в разгара на тази битка всички мъже ще се сражават за живота си. Моите хора се бият за своите домове и отечества също като вашите. И аз съм довел най-добрите си подсилени воини, мъже с по десет и двайсет дара всеки. Те ще се бият по-добре от обикновени войници от простолюдието.