Дрийс се заинати.
— А, вашите хора може да се бият с мечове и чукове, но нашите се бият със сърце, и с воля!
— Ваше благородие…
Дрийс вдигна ръка да го спре.
— Забравяте мястото си, Ордън — прекъсна го той с яд. — Тук е Хиърдън, не Мистария. Аз командвам тоя замък, докато някой по-голям лорд не заеме мястото ми.
— Разбира се — отвърна Ордън с лек поклон, макар че превиването на гръбнака едва ли някога му се беше струвало по-тежко. — Не бих искал да изглеждам нахален. Просто се надявах, че някои от по-добрите ми гвардейци биха могли да се сражават редом до вашите. Това би показало на Радж Атън… нашето единство.
— Ах, единство! — възкликна Дрийс, захапал стръвта. — Благородно понятие. Великолепен идеал. Да, да, ще се разпоредя веднага.
— Благодаря — каза крал Ордън с нов поклон, след което се обърна да напусне. Имаше чувството че току-що е схванал как точно го работят съветниците на Дрийс.
— А — каза Дрийс, — не си тръгвайте. Ако позволите да ви попитам… разбирам, че събирате хора за змийски кръг?
— Да — отвърна Ордън, опасявайки се от следващия въпрос.
— Аз ще се включа в него, разбира се. Аз ще бъда главата.
— И ще се изложите на такъв риск? — каза Ордън. — Храбър и благороден порив, но ние, разбира се, ще се нуждаем от вас да ръководите битката. — Не можа да се сдържи да не вложи и малко хленч в тона си, както сигурно постъпваха съветниците на Дрийс.
— Аа… Е, аз повече разчитам на обучението на хората в правилни принципи, а след това ги оставям сами да се ръководят — парира Дрийс. — Не се налага да ръководя битката.
— Тогава моля ви, милорд, поне помислете за сигурността на своите земи след битката. Хиърдън понесе достатъчно тежки щети. Ако убият и вас, това ще бъде ужасно бреме. Нека не ви караме да служите като змийска глава, а да ви поставим някъде по-близо до главата, на почетно място.
— О, не, аз настоявам…
— Убивали ли сте в живота си човек, милорд? — попита Ордън.
— Ами, да, как не. Обесих един крадец, няма и преди три години.
Графът, разбира се, не беше обесил човека, знаеше Ордън. Беше оставил на някой от капитаните си в гвардията да свърши работата.
— Тогава знаете колко е трудно — каза Ордън — да спиш нощем след това. Знаете какво е да гледате човека в очите, докато му отнемате живота. Вина. Вината е цената, която заплащаме за това, че предвождаме хората си.
— Първия си човек убих, когато бях на дванадесет години — добави Ордън. — Някакъв побъркан селяк, който посегна да ме напердаши с тоягата си. Оттогава съм убил в битки поне двайсет души… Жена ми… се отчужди от мен заради това… стана студена и престана да откликва на страстта ми. Сигурно мислите, че ще ви заобичат повече за това, но жените си въобразяват, че кръвта по ръцете ти те прави по-груб и жесток. Кръвта опетнява и душата ти, също така. Разбира се, аз не съм Радж Атън… Кой знае колко души е убил той лично. Две хиляди, десет?
— Да, вината… — разсъди графът. — Гадна работа ще да е.
Ордън усети как бавните колела на графския мозък заскърцаха. Изглежда, беше пробудил страховете му. Самия него изобщо не го притесняваше чувството за вина. Трябваше само да напомни на този глупак колко много хора са избити от ръцете на Радж Атън.
— Кръвта наистина петни душата.
Графът вече бе получил начин да се измъкне благоприятно от битката. Можеше да избяга в името на праведността, а не от страх.
— Много добре, силарите все пак са ваши — каза графът. — Може би все пак вие трябва да бъдете главата на змията.
— Благодаря, милорд — каза крал Ордън. — Ще се постарая да изпълня с чест този дълг.
— Но аз съм следващият в редицата.
— Всъщност — продължи Ордън — надявах се да запазя това място за друг човек, капитана на гвардията ми. Много силен боец.
— Аха! — кимна Дрийс. Сега, след като се позамисли, май изобщо не беше сигурен дали иска да участва в тази битка. — Е, може би така ще е най-добре.
— Но можем да запазим следващото място за вас, милорд — каза Ордън.
Знаеше, че не се налага да пази почетно място за този мухльо. След като Дрийс дадеше дара си на капитана, Ордън можеше да го постави където и да е в „змията“. Някъде около средата щеше да е съвсем добре.
— Добре — отвърна с небрежен тон Дрийс. След което даде ясно да се разбере, че не желае да го безпокоят до съмване, защото трябвало да се наспи добре — каза го все пак на слугите си, но пред Ордън.
Така крал Ордън се върна на бойниците и с безпокойство започна да наблюдава за някакви признаци, че идва помощ, или беда. Постави своите далекогледци, мъже с много дарове на зрение, на най-високия участък на гнездото на грааците, след това изпрати съгледвачи извън цитаделата да следят по хълмовете и пътищата и на изток, и на запад за признаци, че окупационната армия на Радж Атън се приближава.
Но тя не се появяваше.
Вместо това през цялата нощ прииждаха хора да предложат помощта си — още триста селяни от областта около замъка Дрийс, всички с дълги копия; нямаха броня, но си бяха навлекли дебели вълнени дрехи, които можеха да ги предпазят от някоя стрела. Полкът на Боренсон пристигна на галоп преди съмване — осемдесет воини, с много рани от битката предния ден.
Те съобщиха, че войските на Радж Атън така и не са се появили при засадата край Глигански брод. Казаха също, че нямат никаква вест за Габорн.
От запад пристигна отряд от двеста копиеносци на подсилени коне, от замъка Джоник. Бяха тръгнали на бой, след като бяха чули за падането на замък Силвареста, но чак когато го приближили, разбрали, че битката ще е при Лонгмът.
От изток се стекоха свободни рицари от своите малки владения — тук десетима, там — петдесет. Бяха предимно престарели мъже, които нямаха какво да губят, или младежи, все още толкова наивни, че да вярват, че войната ще им донесе слава. Всички те се включиха към хиляда и петстотинте рицари и стрелци, доведени от граф Дрийс, и към двете хиляди на Гроувърман.
После започнаха да прииждат синовете на фермери и търговци от селищата край горите. Хлапаци с навъсени лица, някои въоръжени само с брадви или коси. Младежи от градовете, облечени твърде изтънчено и понесли леки мечове с прекалено много злато по предпазителите на дръжките.
Ордън не се зарадва на появата на тези хора от простолюдието. Трудно можеше да разчита на тях като бранители. Но не посмя да им откаже правото да се бият. Тази земя беше тяхна за бран, а не негова.
Докато всеки отряд преминаваше между двата огъня, запалени на пътя пред портите на замъка, мъжете на стените крещяха триумфално и надуваха бойни рогове с възгласите: „Да живее сър Фрийман!“ или „Да живее храбрият Бароуз!“
Ордън познаваше гербовете им и можеше да назове имената на повечето рицари само като погледнеше щитовете им. Но един ездач, който пристигна малко преди съмване, едновременно го озадачи и окуражи.
Почти последен пред замъка се появи един грамаден тип, едър като мечка. Препускаше с все сила на черно магаре. Не носеше никакво снаряжение и никакви отличителни знаци, а само един кръгъл щит с грамаден шип в средата и плосък шлем с един извит волски рог отгоре. Нямаше ризница, а само дебело палто от свинска кожа, и единственото му оръжие, освен камата на колана му, беше грамадна брадва с желязна дръжка, дълга около шест стъпки. С него яздеха петдесетина души — мръсни и опърпани като него, с дълги копия и брадви. Разбойници.
Рицарите по стените на Лонгмът се поколебаха да извикат името на воина и четата му, въпреки че не можеше да не са го познали. Шостаг Брадваря. От двайсет години Шостаг и неговите разбойници бяха като трън в петата на всеки Владетел на руни около Планините на утешението.
Разправяха, че бил Вълчи господар от старата школа и че бил взел много дарове от псета. Докато Шостаг се приближаваше към портите на замъка, крал Ордън се загледа към тревистите хълмове зад него и видя бягащите сиви сенки на вълчи глутници, наплашени под звездната светлина, прескачащи живи плетове и каменни огради.