Шостаг спря на сто разкрача от портите с верните си спътници, сред руините на опожарения град. Макар и в почти пълния мрак, светлината от огньовете освети лицето му — мръсно и небръснато, навъсено и зло. Той се изхрачи в пепелта, вдигна глава към бойниците и погледна Ордън право в очите.
После извика:
— Видях сигналните ти огньове. Чувам, че искаш живота на един Владетел на руни. Поканени ли сме на това празненство?
Ордън не беше сигурен дали може да се довери на този човек. Брадваря като нищо можеше да се обърне срещу него и да предизвика хаос в замъка в разгара на битката.
— За мен ще бъде чест да се сражавам редом до мъже с вашето… прочуто умение — отговори крал Ордън. Не можеше да си позволи да върне каквато и да е помощ, дори от Брадваря.
Шостаг се окашля и се изхрачи на земята.
— Ако ние с момчетата ми го утрепем, ще искам прошка.
Ордън кимна.
— И ще поискам титла и земи, като на всеки друг лорд.
Ордън помисли. Имаше едно имение в тъмните гори по границите с Лонък. Мрачно блато, гъмжащо от разбойници и комари. Имението стоеше празно вече от три години, в очакване на подходящия владетел. Шостаг щеше или да прочисти разбойниците от горите, или да ги вземе в бандата си.
— Мога да ти обещая едно имение в Мистария, стига крал Силвареста да не предложи нещо по-добро.
— Ще го взема — изръмжа Шостаг и махна на хората си да влизат.
Два часа преди разсъмване Ордън все още нямаше никаква вест нито за Габорн, нито за Боренсон. Друг вестоносец донесе новината, че херцог Гроувърман щял да предложи помощ от съседните замъци, но не можел да стигне до Лонгмът преди здрач.
Радж Атън, разбира се, щеше да дойде много преди него.
Гроувърман беше постъпил правилно, като бе осигурил първо своята защита, независимо от обещаното съкровище.
Така че повече помощ, изглежда, нямаше да дойде. Въпреки че съгледвачите му все още не бяха предупредили за приближаването на Радж Атън, Ордън го очакваше до един-два часа.
Самият факт, че все още не беше получил нито дума от Габорн, го безпокоеше. Час по час надеждата му, че синът му е жив и здрав, гаснеше и накрая той реши, че е безполезно да се надява. Явно Радж Атън го беше пленил.
А Вълчия господар щеше или да го убие, или да вземе даровете на момчето.
Така че Ордън взе силарите, подреди доброволците си и остави облекчителя на граф Дрийс да запее древните заклинания, от които силарите засилваха, сътворявайки ленти от светлина, докато мъжете един след друг отдаваха своя метаболизъм.
Ордън даде своя дар най-последен и затвори змийския кръг. Актът беше отчаян.
С натежало сърце и с по-малко от шест хиляди души, на разсъмване Ордън затвори портите и зачака надвисващата буря. Беше оставил няколко съгледвачи извън стените, за да го предупредят при първия знак за появата на вражеските войски, но не се надяваше повече на подкрепления.
Изрече едно последно слово, призовавайки пълната мощ на своя Глас, за да отекне колкото може по-надалече, да проникне във всеки камък на замъка. Рицари, простолюдие и разбойници го загледаха в очакване, всеки стиснал здраво оръжието си и стегнат в бойните си доспехи.
— Мъже — заговори той, — всички вие сте чули, че Радж Атън е завзел замък Силвареста, без да прибягва до оръжие. Не е използвал нищо друго, освен своето обаяние и Глас, за да обезоръжи бойците на Силвареста. И вие знаете какво сполетя след това рицарите в замъка. Е, това тук няма да го позволим. Ако Радж Атън се опита да си използва Гласа, ще очаквам всеки от вас, който се окаже в огневи обхват, да стреля по него като срещу щурмуваща армия.
— Когато той напусне това поле, или той ще бъде мъртъв, или ние — продължи Ордън. — Ако някой от вас, младежи, се поддаде на силата на неговия Глас, моите рицари ще го хвърлят от стените на замъка… Няма да допуснем деца да провалят една мъжка битка. И нека Силите да бъдат с нас!
Когато завърши словото си, шест хиляди мъже вдигнаха ръце и зареваха:
— Ордън! Ордън! Ордън!
Крал Ордън отправи поглед отвъд стените. Знаеше, че това предупреждение, направено с пълната мощ на неговия Глас, ще упражни огромно влияние върху тези хора. Надяваше се само Радж Атън да не може да разкъса заклинанието, изтъкано от думите му.
На хоризонта, над Дънуд, полъхна хладен вятър.
Но къде беше Габорн?
Момчета на пътя
Фургонът бързаше по пътя, поклащаше се тромаво и скърцаше по коловозите. След като излязоха от полята край Банисфер и навлязоха в Дънуд, стана много неудобно да се седи, защото той непрекъснато подскачаше по големите коренища, пресичащи пътя.
Мирима беше една от десетимата пътници от Банисфер. Останалите бяха все селски момчета, въоръжени само с лъкове и къси копия, и с мечти за възмездие заради убийствата на техни близки през миналата седмица.
Дори фургонът не беше техен — беше им го заел фермерът Фокс горе по пътя към града. Тези момчета и коне си нямаха, които да яхнат на бран.
Но говореха като храбри синове на благородници. Ах, как говореха!
— Аз ако не утрепя един Непобедим, ще видите. Сигурен съм толкоз, колкото че съм грозен — заяви един момък, Хоби Холоуел. Беше строен и силен, със сламеноруса коса и сини очи, които грейваха всеки път, щом погледнеше Мирима. Само допреди няколко седмици тя щеше да се надява на брак с момък като него.
— А, нищо не можеш удари с тоя лък — изкикоти се Вайът Ейбъл. — Пък и стрелите ти са криви като прицела ти.
— Че аз няма със стрели да го убия бе! — изсмя се Хоби. — Смятам да изчакам някой да се изкатери на стените на замъка, после му хвърлям тлъстия ти леш отгоре! Бас слагам, че ще го сплеска, без да ти пострада дебелият задник.
— Ха, ти не мож’ ме катурна през стената — рече Вайът, свали си плъстената шапка и плесна Хоби през лицето. Вайът беше набито и трътлесто момче, колкото висок, толкова и широк. Момчетата взеха да се ръгат в ребрата и да се смеят.
Мирима се усмихна едва-едва. Знаеше, че щуротиите им са заради нея — надпреварваха се кой да спечели вниманието ѝ. Беше познавала тези младежи през целия си живот, но след като получи своите дарове на обаяние, отношението им рязко се промени. Момчета, които преди я бяха смятали за поредната кучка, сега се усмихваха свенливо и се самозабравяха в нейно присъствие.
Струваше ѝ се много срамно, че красотата ѝ се е превърнала в преграда за обикновените отношения. Не го беше искала.
Вайът успя да пребори Хоби, натисна го на пода на фургона и се ухили на Мирима — очакваше одобрението ѝ.
Тя кимна добронамерено и се усмихна.
Така изминаха последните няколко мили до Лонгмът. Мирима бе много уморена след дългото возене. Конете, които теглеха фургона, не бяха подсилени, но все пак бяха силен впряг, свикнали да теглят заедно, също като момчетата във фургона.
Щом стигнаха Лонгмът и видяха дългите му високи стени и застрашително надвиснали кули, Мирима почти съжали, че е дошла. Заболя я, като видя опустошените околности, овъглените руини на града пред замъка, изгорелите фермерски домове, осеяли ниските хълмове.
Хълмовете и планините на север и на северозапад от Лонгмът все още представляваха част от Дънуд — дъб, трепетлика и бор. Но хълмовете южно от замъка се стелеха като огромни кротки вълни. Покриваха ги ливади, овощни градини, лозя и зеленчукови градини.
Огради от струпани камъни или живи плетове от бодливи храсти разделяха земята на квадрати и правоъгълници, всеки с различен цвят, като шарени парчета на юрган.
Но земята сега беше пуста. Там, където беше имало фермерска къща, плевня или кошара, сега се виждаха само почернели развалини, като отворени рани по земята. Всички зеленчукови и овощни градини бяха обрани. Нито една крава, кон, свиня или гъска не можеше да се види по тези поля.
Мирима разбра защо хората на Лонгмът са го направили, защо войниците са опожарили града и са хвърлили сол в собствените си кладенци. Не искаха да оставят никакво продоволствие за враговете на Хиърдън. Затова бяха унищожили всичко по-ценно около замъка.