Тази земя… толкова много приличаше на плодородните поля на Банисфер. Точно затова ѝ домъчня. Гледката на черните развалини и пустите полета я смрази, защото ѝ заприлича на поличба.
Фургонът стигна до портите на замъка, но те останаха затворени. Стражите наблюдаваха изнервено полето и хълмовете на запад.
Видът на мъжете, застанали по стените, още повече изнерви Мирима. Щом повечето защитници бяха прости момчета като тези, с които се возеше тя, как се надяваше Ордън да се защити срещу Непобедимите на Радж Атън?
— Кои сте вие? Откъде идете? — попита един от стражите на портата.
— От Банисфер — извика Вайът Ейбъл и вдигна лъка си. — Дойдохме да отмъстим за смъртта на нашите близки.
Над портите, на стената на замъка пристъпи един мъж с широко лице, с раздалечени сиви очи. Беше в пълно снаряжение. Фино изкованата му гръдна броня беше изрисувана с образа на зеления рицар. Носеше пелерина от бляскавозелен брокат, извезана със злато.
Крал Ордън.
— Можете ли, господа, да улучите нещо с тия лъкове? — попита Ордън. — Войниците на Радж Атън се движат бързо.
— Удрял съм по някой гълъб — отвърна Вайът.
Ордън го погледна — момчето беше яко като бик.
— Бих казал, че си удрял и нещо повече от гълъби. Добре сте дошли.
После очите му светнаха към Мирима и в погледа му имаше толкова възхита, че дъхът ѝ секна.
— А тук какво имаме, мечоноска ли? Благородничка?
Мирима сведе очи към ръцете си, свити в скута — повече от срам, отколкото от почит.
— Позната… на вашия син. Сгодена съм за един от вашите телохранители — Боренсон. Дойдох, за да съм с него. Мечоноска не съм, но мога да готвя вкусно и да превързвам.
— Разбирам — промълви Ордън. — Боренсон е достоен мъж. Не знаех, че е сгоден.
— Съвсем отскоро — каза Мирима.
— Милейди, той все още не е стигнал замъка. Надявах се досега да е дошъл, но го пратих със задача в замък Силвареста. Надявам се скоро да го видя, но да ви кажа честно, войските на Радж Атън също ще пристигнат скоро. Не мога да кажа кой ще пристигне пръв.
— О — каза Мирима и замисли трескаво. Боренсон не я очакваше тук, а тя не си беше представяла, че може да е зает другаде. Не хранеше никакви илюзии как може да завърши тази битка. Но в краткото време, което бе прекарала с Боренсон, тя беше разбрала колко важна е за него предаността. Изобщо не ѝ хрумна да си помисли, че той може да се е провалил и че може вече да е мъртъв.
Искаше сега да е с него, в този час на нужда. Защото в семейството ѝ предаността към хората, които обичаш, беше единственото, което им позволяваше да оцелеят.
Мирима облиза пресъхналите си устни.
— Ще го чакам тук, ако не възразявате.
Надеждата
Малко след разсъмване Йоме и Габорн влязоха в малкото селце Хобтаун, на двайсет и две мили северозападно от Лонгмът. В Хобтаун имаше петнайсетина къщи и една ковачница. Но в съботите, като този ден, по някой фермер караше стоката си в селото.
Така че когато Габорн, Йоме и крал Силвареста влязоха в селото, един-двама души вече бяха станали.
Йоме забеляза едно девойче, може би не повече от дванадесетгодишно, да вади лук и праз от една градина. До оградата на градината растеше висока детелина. Йоме извика:
— Извинете. Можем ли да пуснем конете да попасат от детелината ви?
— Разбира се, добре сте дошли… — И замръзна, когато се обърна и я видя.
— Благодаря ви — каза Габорн. — С радост бихме си платили, ако можем да си купим нещо за закуска.
Момичето се обърна и зяпна Габорн, като подчертано отбягваше да гледа Йоме и се мъчеше да се овладее.
— Имаме хляб от снощи и малко месо — предложи тя, зарадвана от възможността да получи пари. В селска община като тази обичайна беше размяната и човек можеше да преживее от сезон до сезон, без да изпита тежестта на някоя изтъркана монета в дланта си.
— О, това ще е достатъчно — каза Габорн.
Момичето пусна кошницата с лука и изтича в къщата.
Йоме се помъчи да се успокои, да забрави как ѝ повлия погнусата на момичето, как я накара отново да се почувства нищожна и окаяна.
Баща ѝ най-после беше потънал в сън на седлото, след като беше хлипал часове наред. Това я беше зарадвало. Сега Габорн придържаше краля в седлото пред себе си, както човек държи дете.
Конете гладно заскубаха детелината.
Йоме се огледа. Къщите бяха от камък и дърво, със сламени покриви. Под прозорците от истинско стъкло в саксии растяха цветя и билки. Малкото жители на Хобтаун изглеждаха заможни хора.
Селището се намираше сред красива ливада между обрасли с дъб хълмове. Из тревата растяха дива метличина, карамфил и невени. Малко извън селцето пасяха дебели крави. „Богато. Селцето е богато и задоволено“ — помисли Йоме.
Ако страховете на Габорн се окажеха верни, армията на Радж Атън щеше да премине през това село още днес. Нещо много ценно щеше да се изгуби може би завинаги. Някаква невинност.
Йоме вдигна очи и видя, че Габорн ѝ се усмихва. Но само преди миг момичето беше сложило ръка на устата си от ужас, когато видя лицето ѝ.
Йоме се боеше, че никога вече няма да бъде красива. Но когато Габорн извърнеше очи към нея, я караше да се чувства все едно, че никога не е изгубвала обаянието си.
— Как го правиш това? — попита Йоме, благодарна за вниманието му.
— Кое?
— Как ме гледаш така и ме караш да се чувствам красива?
— Нека аз да ти задам друг въпрос — каза Габорн. — В Интернук една жена трябва има коса като лен, за да е красива, но във Флийдс трябва да има рижа коса и лунички. В Мистария нашите хора от много време се възхищават на жени с широки бедра и пищни гърди. Но тук, в Хиърдън, красивите жени трябва да имат малки, стегнати гърди и момчешки фигури. В целия Роуфхейвън жените трябва да бъдат светлокожи, за да са красиви. Но в Деяз трябва да бъдат смугли, и дори кафяви. Също така в Деяз жените носят тежки златни обеци, които им разтеглят ушите. Но тук такива клепнали уши биха изглеждали нелепо. Така че те питам, кой е прав? Всички тези жени наистина ли са красиви, или всички са грозни, или просто са едни и същи?
Йоме помисли.
— Може би физическата красота е само илюзия — каза тя. — И ти виждаш отвъд илюзията?
— Не смятам, че красотата е илюзия — отвърна Габорн. — Тя просто е нещо толкова обикновено, че често не го забелязваме. Тя е като тези ливади: ние, пътниците, виждаме цветята, но хората от селото сигурно рядко забелязват колко са красиви земите им.
Йоме възрази:
— Но ако красотата ни бъде отнета и не остане нищо за гледане?
Конят на Габорн стоеше до нейния и той отмести крака си, така че коляното му се опря до нейното.
— Тогава би трябвало да се радваш — каза Габорн. — Хората могат да са красиви и отвътре. А когато се чувстват лишени от външна красота, те толкова копнеят да бъдат красиви, че пренастройват сърцата си. И красотата извира от тях, също както цветята извират от това поле.
— Когато погледна вътре в теб — продължи Габорн, взирайки се в нея, направо в сърцето ѝ — виждам твоите усмихващи се хора. Ти обичаш техните усмивки най-много от всичко. Как мога да не обикна това, което е в сърцето ти?
— Откъде си взел тези странни идеи? — попита Йоме, удивена от последните му думи, зачудена как бе успял да улови нейната любов и надежда за хората ѝ в толкова малко думи.
— От учителя край камината Айбърмарл, който ме учеше в Стаята на Сърцето.
Йоме се усмихна.
— Бих искала да го срещна някой ден и да му благодаря. Но започвам да се чудя за теб, Габорн. В Къщата на Разбирането ти си учил в Стаята на Сърцето — странно място, където да си прекарва времето един Владетел на руни. Защо си губил време сред трубадури и философи?
— Учих на много места — в Стаята на Лицата, в Стаята на Стъпките.
— Да изучаваш уменията на артисти и скитници? Защо не Стаята на Оръжията или Стаята на Златото?