— Обучението си по оръжие го получих от баща си и от дворцовите стражи, а Стаята на Златото ми се стори… досадна, с всичките търговци, които се гледат със завист.
Йоме му се усмихна развеселена.
Междувременно момичето излезе от къщата с няколко питки, месо и три пресни смокини. Габорн ѝ плати, предупреди я, че армията на Радж Атън може да мине оттук само след няколко часа, след което оставиха конете малко да повървят.
Спряха извън селцето под едно дърво и оставиха конете да се напият от един малък вир край пътя. Габорн гледаше как Йоме мълчаливо се храни. Опита се да събуди баща ѝ, но кралят спеше дълбоко.
Така че Габорн сложи малко хляб, месо и една смокиня в джоба си. Пред тях се издигаха планините, тъмносини и застрашителни. Йоме никога не беше стигала толкова далече на юг. Знаеше само от описания Опасното ждрело — дълбокия каньон точно зад планините, отделящ голяма част от кралството.
Винаги беше искала да го види. Пътят, бяха ѝ разправяли, бил много опасен. В продължение на много мили представлявал тясна пътечка до стръмна пропаст. Мътните бяха изсекли този път преди столетия и бяха вдигнали голям мост над Опасната река.
— Все пак си мисля, че е странно — заговори Йоме, — че си прекарал времето си в учение в Стаята на Сърцето. Повечето лордове не учат почти нищо друго освен оръжие — и може би Глас.
— Мисля — каза Габорн, — че ако ние, Владетелите на руни, искаме само да печелим битки и да си пазим крепостите, трябва да учим само в Стаята на Оръжията. Но… не го вярвам. Прекалено много търсим начини да се използваме един-друг. Изглежда възмутително силният да властва над слабия. Защо трябва да уча нещо, което ме възмущава?
— Защото е необходимо — каза Йоме. — Някой трябва да налага закони, да защитава хората.
— Може би — отвърна Габорн. — Но учителят Айбърмарл също го смяташе за възмутително. Той ме учеше, че не само е грешно силният да тъпче слабия, но и че е също толкова зло умният да ограбва глупавия или търпеливият да се възползва от нечие нетърпение. Всичко това са само начини да впрягаме други хора в нашите плугове. Защо трябва да се отнасям с хората като със сечива — или още по-лошо, като пречка за моето удоволствие?
Габорн замълча и погледът му се зарея на север, към замък Силвареста, където миналата нощ Боренсон беше избил Посветителите. Йоме можеше да усети как съжалява Габорн за това, как може би дори си мисли, че е негов личен провал, задето бе проявил такава наивност.
Той заговори отново.
— Някога, преди много години, един стар пастир, който бил стареят на своето село, известил дядо ми, че го моли да му изкупи въ̀лната. Селцето на овчаря от дълго време имало договор с някакъв търговец от Амендау, който отнасял въ̀лната им на пазара, но търговецът неочаквано умрял. Затова стареят помолил краля да купи въ̀лната за войската си на уговорена цена. Но стареят не знаел, че дъждът по западните хълмове причинил болест по тамошните овце и вълната им изгнила. Най-вероятно въ̀лната на старея щяла да донесе тройно по-висока цена, ако селяните можели да я откарат на пазара. Моят дядо, като разбрал какво е положението, можел да подскочи от радост при този шанс да изкупи въ̀лната евтино. Ако беше слушал търговците, учили в Стаята на Златото, е щял да го направи. Защото те смятат за добродетел да купуваш евтино и да продаваш скъпо.
— Но вместо това — продължи той — дядо послушал учителя край камината в Стаята на Стъпките и уредил един керван да превози вълната на добра цена, по-евтино, отколкото селяните плащали преди. И пратил човек при старея и му съобщил всичко, каквото е направил. Помолил го да продаде въ̀лната си на бедните на нормална цена, така че те да не мръзнат през зимата.
Йоме изслуша историята с известна възхита, защото често беше мислила, че родословието на Ордън са коравосърдечни, студени хора. Навярно такъв беше само бащата на Габорн. Може би той беше станал студен след трагичната смърт на своя баща.
— Разбирам — промълви Йоме. — Значи твоят дядо е спечелил любовта на бедните.
— И уважението на старея и неговото село — каза Габорн. — Такъв Владетел на руни бих искал да съм и аз, да печеля човешкото сърце и любов. Това е надеждата ми. По-трудно е да превземеш едно сърце, отколкото да превземеш един замък. По-трудно е да опазиш доверието на един човек, отколкото да опазиш обширни земи. Ето затова се учих в Стаята на Сърцето.
— Разбирам — промълви Йоме. — И съжалявам.
— За какво? — попита Габорн.
— Че изобщо казах, че ще те отхвърля, когато ме попита дали бих се омъжила за теб. — Усмихна му се и го изрече малко заядливо, но осъзна, че е вярно. Габорн беше странен и удивителен младеж, и през последния ден тя бе започнала да осъзнава, че е нещо повече, отколкото изглежда. Боеше се, че нещата се развиват много бързо, че само след ден може да го обикне до полуда и да не може никога да се отдели от него.
Когато конете им се напоиха, Габорн ги подкара в тръс.
Величествената клисура при Опасното ждрело се разтвори внезапно — дълбок процеп, на чието дъно бучеше река; пътят, по който поеха се виеше като змия. Според легендата мътните бяха създали това място, като счупили стълбовете, които крепели Горния свят.
Оставиха животните бавно да пристъпват по тясната пътека покрай скалната издатина и Йоме се загледа в сивите и бели каменни стълбове, издигащи се от каньона — възхитителна гледка. Зачуди се дали това са стълбовете от легендата, или са само корени на отдавна отмити от водата планини.
До стръмните брегове на каньона се бяха прилепили грамадни дървета, приличащи на четината на конско чесало. На една миля на север Опасната река кипеше при един водопад и пропадаше в дълбоката бездна, но Йоме не можеше да види докъде стига водата, защото каньонът беше толкова дълбок, че сърцето ѝ се изгуби в тъмното, а от безмълвните му дълбини не долиташе никакъв звук. В каньона кръжаха огромни прилепи — долу, където сенките изпълваха безкрайната бездна.
Казваха, че ако човек паднел от пътя, писъкът му можел да се слуша цял месец, докато звукът се изгуби.
Вървяха много бавно през тесния проход. Видиотеният крал Силвареста често спираше на измамния ръб да надникне в призрачните мъгли далече долу.
Зеленият мъж
Крал Силвареста се събуди и тръгна през един свят на сънища. Дверите на ума му бяха затворени. Не помнеше много. Нито думи, нито имена — нито дори своето. Но много неща от този свят му се струваха смътно познати. Конете, дърветата.
Събуди се и видя в небето голяма светлина, с цвета на злато и на рози. Беше сигурен, че я е виждал преди.
Яздеха бавно по някакъв тесен път, със сива земна стена от лявата му страна и огромна пропаст от дясната. Той нямаше думи, с които да нарече нещата, нито имаше думи за ляво и дясно. Всяко нещо носеше със себе си усещане за откритие. Далече, далече долу можеше да види само някаква мъглива сивота. Далече долу се издигаха борове, залепени за скалните ръбове.
После стигнаха до един тесен мост, издялан от един-единствен камък, който се протягаше над бездната. Мостът се извиваше в дъга към небето, а Силвареста погледна надолу в бездната и се почувства все едно, че виси във въздуха.
Не помнеше да е бил тук преди, нито да се е чувствал така.
На моста имаше няколко десетки войници, стражи в тъмносини палта, носещи лика на зеления мъж на щитовете си — рицар, чието лице беше обрамчено от зелени листа. Младежът и жената, с които яздеше крал Силвареста, ги поздравиха с възторг. Войниците поговориха малко с младежа как смятат да пазят моста; после младежът се сбогува с тях и ги оставиха зад гърба си.
Крал Силвареста, младият мъж и младата жена прехвърлиха моста и продължиха нагоре през боровите гори към планинския връх. После конете затичаха под дърветата.
Над главата му прелитаха грамадни птици с небесен цвят, а вятърът беше свеж и прохладен. Стигнаха върха, спуснаха се надолу, излязоха от боровите гори и се озоваха в една земя, където плодните нивя бяха изпъстрили ниските хълмове като шарена черга.