Сред полята се издигаше някакъв замък — високо здание от сив камък. При появата на Силвареста на бойниците му засвириха рогове и се развя едно смътно познато му знаме — черно, със сребърен глиган.
По стените на замъка стояха стотици мъже — мъже с лъкове и шлемове с широки периферии, мъже с копия и чукове. Други пък носеха палта с лика на зеления мъж и държаха щитове, които светеха сребристи като вода.
Всички мъже завикаха възторжено и замахаха, щом го видяха, а крал Силвареста на свой ред също им замаха и завика възторжено, докато не спуснаха подвижния мост, за да влязат вътре.
Конете се заизкачваха по къса стръмна улица и копитата им зачаткаха по камъните. Хората викаха радостно и пляскаха с ръце, а после го загледаха слисано.
Някои взеха да го сочат с пръст, пребледнели от чувства, непознати за Силвареста — ужас, шок, отчаяние. И завикаха:
— Посветител! Той е Посветител!
Тогава конят му спря пред една сива сграда — малка цитадела. Крал Силвареста поседя малко, загледан в един червеникавокафяв гущер, голям колкото пръста му, излязъл да се сгрее на камъните до вратата. Не можеше да си спомни да е виждал някога такова нещо и се зачуди.
После, при цялата врява, гущерът се втурна по стената на сградата и чак до сивия покрив. Кралят разбра, че е живо същество, и започна да вика и да го сочи.
Младият мъж зад крал Силвареста беше слязъл от коня си и сега му помогна и той да слезе.
Заедно с младия мъж и грозната жена Силвареста мина под стрехите на сградата и се заизкачва по някакви стъпала. Беше много уморен. От вървенето по стъпалата го заболяха краката, изпъваха се толкова неудобно. Искаше да си почине, но младият мъж все го подбутваше напред и накрая влязоха в една стая, пълна с хубави миризми на сготвена храна; гореше и топъл огън.
Когато крал Силвареста приближи, две кучета затупаха с опашки по пода, така че отначало той не забеляза двайсетината мъже, които седяха около една маса и ядяха неща, които миришеха добре.
После погледна през масата и ахна. Там седеше един висок мъж, с тъмна коса, красив, с раздалечени светлосини очи и квадратна челюст.
Силвареста познаваше мъжа, познаваше го по-добре от всичко друго. Зелен мъж. В зелена туника, с бляскава пелерина от зелен брокат.
Топлина изпълни сърцето на крал Силвареста и го обля неизразима радост. Той си спомни името на мъжа.
— Ордън!
Младият мъж до крал Силвареста извика:
— Татко, ако искаш смъртта на този нещастен човек, имай поне доблестта да го убиеш лично!
Крал Ордън се надигна от масата и колебливо пристъпи напред. Очите му зашариха от Силвареста към младежа и обратно. Изглеждаха пълни с болка и с гняв. Ръката му посегна към дръжката на късия му меч. Засуети се с него сякаш не можеше да го извади, измъкна го наполовина.
После с гняв тикна оръжието обратно в ножницата и залитна напред, разпери ръце, прегърна Силвареста и се разплака.
— Приятелю мой, приятелю скъпи, какво направихме? — изхлипа крал Ордън. — Прости ми. Прости ми!
Силвареста остави крал Ордън да го прегръща — чудеше се какво не е наред.
Отменена заповед
Габорн никога не беше виждал баща си да плаче. Нито една сълза на скръб не се отрони от него, когато убиха майката на Габорн и невръстния му брат. Нито една сълза на радост не блесваше в окото на крал Ордън, когато вдигаше наздравица.
Сега бащата на Габорн прегръщаше крал Силвареста и плачеше от радост и облекчение.
Крал Менделас Дрейкън Ордън плачеше на силни, накъсани хлипове. Мъката на Ордън беше толкова смущаваща гледка, че двадесетината лордове и висши сановници, които закусваха в залата, побързаха да я напуснат, така че скоро вътре останаха само Йоме, крал Силвареста, трима Дни и Габорн.
За един много кратък миг Габорн огледа залата, видя своя Дни и се почувства неловко. Беше изкарал без Дни почти половин седмица и това му се беше сторило приятно.
Сега се почувства като вол, който чака да го впрегнат. Дребният мъж му кимна учтиво и Габорн разбра, че повече няма да го оставят сам нито за миг. Друга Дни в залата беше една достолепна жена на четиридесет и няколко години, с рижа, леко посребряла коса. Трябваше да е Дните на Емадайн От Ларън, докато херцогинята беше жива. Сега тя кимна за поздрав на Йоме, може би единственото официално представяне, на което беше способна жената с вид на матрона, но и това кратко представяне говореше твърде красноречиво: „Назначена съм към теб.“
Така че Дните гледаха и запомняха.
Габорн все пак изпита благодарност, че на Дните не се наложи да запишат как крал Ордън е убил най-добрия си приятел в час на най-голяма нужда. Вместо това, в някой далечен ден, когато баща му умреше и хрониките му бъдеха публикувани, щеше да се разправя как Ордън е прегръщал Силвареста и е хлипал като дете.
„Колко странно — помисли Габорн, — не заплака от облекчение, че вижда и мен.“
Силвареста се остави Ордън да го прегръща, докато повече не можеше да търпи силата на кралската му прегръдка, и тогава се опита да се освободи. Чак тогава крал Ордън опипа бицепсите на Силвареста и усети, че там липсва мускул.
— Той е изгубил даровете си? — попита бащата на Габорн.
Йоме кимна.
Габорн добави гневно:
— И двамата ги изгубиха. Боренсон е бил нощес в замък Силвареста. Ти го изпрати да ги убие, нали?
Гледаше баща си в очите. Когато Боренсон му каза, че има заповед да избие Посветителите на Радж Атън глупаво беше повярвал, че телохранителят му говори най-общо. Не беше си и представял, че един сам човек може да бъде изпратен, за да избие хората в цитаделата на Посветителите в замък Силвареста.
Сега изражението на баща му го потвърди. Баща му сведе поглед, но бързо се съвзе и в очите му се четеше по-скоро скръб, отколкото вина. Габорн му остави време да обмисли последствията. Всички Посветители в цитаделата на Силвареста бяха загинали. Въпреки че Йоме и кралят бяха станали вектори за Радж Атън, те вече не му даваха почти нищо, само собствените си дарове.
— Е — попита бащата на Габорн, — всички ли свои Посветители остави Радж Атън след себе си, когато напусна замък Силвареста?
— Почти. Взе само векторите си… — отвърна Габорн. Баща му вдигна вежда. — Но аз успях да измъкна Йоме и крал Силвареста.
Крал Ордън кимна замислено. Сигурно си даваше сметка за вътрешната борба, през която беше преминал Габорн.
— Аз, хм… — Ордън се окашля. — Защо Боренсон е оставил тези двамата. Заповядах му друго.
— Аз отмених заповедта ти — каза Габорн.
Реакцията на баща му бе толкова бърза, че Габорн не можа да се предпази. Баща му замахна и го зашлеви толкова силно, че когато от устата му изхвърча слюнка и кръв, Габорн помисли, че е зъб.
— Как смееш! — каза крал Ордън. — Можеш да не се съгласяваш с мен, можеш да оспорваш решенията ми, дори да ми възразиш. Но как смееш да воюваш с мен!
Ярост лумна в очите на Ордън.
А после млъкна — съжаляваше за онова, което беше направил. Обърна се и отиде до една амбразура, опря длани на перваза и се загледа навън.
— Йоме и баща ѝ бяха под моя закрила, обвързана с клетва — бързо заговори Габорн. Съзнаваше, че току-що е нарушил обещанието си пред Боренсон. Беше казал на Боренсон, че няма да издаде на баща си, че са се срещнали. Но в този момент се чувстваше толкова предаден, че му беше все едно дали ще наруши едно обещание. — Щях да се бия с него за тях. Казах му, че ще отнеса въпроса пред теб. — Надяваше се, че последните му думи ще укротят гнева на баща му.
През един от прозорците Габорн чу възгласите на мъжете отвън. Прииждаха още бойци за предстоящата битка.
— Действията ти се родеят с предателство — замърмори крал Ордън, все още с гръб към него. — Те противоречат на всичко, на което съм те учил.
— Но следваха точно желанията на собственото ти сърце — каза Габорн. — С устата си ти си заповядал да бъдат убити приятелите ти, но в сърцето си не си могъл да го приемеш.