— Как можеш да мислиш, че разбираш сърцето ми? — глухо отвърна Ордън.
— Просто… го разбирам — каза Габорн.
Крал Ордън кимна замислено, после се обърна и продължително се вгледа в Габорн, разкъсван от противоречия. Пое си дълбоко дъх и се опита да каже небрежно:
— Е, тогава и аз отменям заповедта. Благодаря ти, Габорн, че ми върна моя приятел.
Габорн въздъхна облекчено.
Крал Силвареста беше отишъл до масата за закуска. Беше започнал да яде от чиниите — късаше с две ръце големи късове шунка. Бащата на Габорн прошепна:
— Но се боя, че все пак съм го изгубил.
— Докато не умре Радж Атън — каза Габорн. — Тогава ще си върнеш приятеля, а аз ще спечеля жена си.
Габорн не искаше да поднесе сега и тази новина, но почувства, че е важно, и пожела баща му да я чуе от него, вместо да го разбере по-късно от някой непознат. Беше готов да понесе поредния шамар.
— Татко, казах ти, че съм поел клетва да защитавам Йоме. Обвързан съм към нея, като Клетвообвързан владетел към друг.
Бащата на Габорн извърна поглед към камината. Беше стиснал челюсти. Изглеждаше стъписан от новината, но гласът му се пропука съвсем малко, когато каза:
— Аха… Разбирам. Било е само въпрос на време, предполагам.
— Не си ли разочарован? — попита Габорн.
— Разочарован — да — отвърна Ордън, — но не и изненадан. На устата ми е обаче да ти кажа, че си избрал най-неподходящия момент за такова изпитание на съвестта.
— И не си ядосан?
Баща му потисна смеха си.
— Ядосан ли? Едва ли. Отчаян, може би. Натъжен. Но как мога да бъда ядосан? Единственият ми приятел е Клетвообвързан владетел. — Постоя малко замислен и кимна: — Но все пак… чувствам, че съм те загубил.
— След като надвием Радж Атън, ще видиш, че не сме загубили нищо — каза Габорн.
— Толкова просто звучи в устата ти.
— С четиридесет хиляди силара, би трябвало.
— Аха, значи Боренсон ти е казал за тях? Е, силарите ги имаме, само дето ги няма четиридесетте хиляди Посветители, за да свършат работа.
— Искаш да кажеш, че още не си ги вкарал в употреба? — попита Габорн.
— Засега ги държа скрити, където ги е скрила херцогинята — каза Ордън. — Използвах само една шепа.
Габорн ахна и усети как го стегна в гърдите. Без Посветители имаше само един начин баща му да се надява, че ще победи Радж Атън.
— Змия? Ти си създал змия? Колко е голяма?
— Змийски кръг — с лекота отвърна баща му, опитвайки се да успокои Габорн. — Двайсет и двама души, повечето с поне два дара на метаболизъм. Повечето от същите хора, които видя преди малко да напускат залата.
Само преди миг крал Ордън беше казал, че има чувството, че е загубил сина си. Приличаше на прибързана реакция на съобщението на сина му. Сега Габорн разбра, че най-вероятно баща му е прав. Така или иначе, и двамата бяха изгубени един за друг. След време змийският кръг щеше да се прекъсне и едва тогава Габорн щеше да разбере каква голяма жертва е направил баща му в този ден.
В същото време съобщеното от баща му обясняваше защо той не се ядоса, когато Габорн му каза за своята клетва. Баща му се оттегляше, отдръпваше се от Габорн.
Крал Ордън облиза устни.
— Смятам да убия Радж Атън заради теб. Днес, лично. Брачен подарък нека да го наречем. Ще поднеса главата му като брачен дар за теб, Габорн. И моят приятел ще си върне ума.
— Как? Колко войска имаш? — попита Габорн.
— Около шест хиляди — отговори Ордън, отиде до прозореца, погледна навън и заговори умислено. — Тази сутрин от Гроувърман пристигнаха вестоносци. Той ни отказа помощ. Укрепва собствения си замък. Само няколко души пристигнаха от неговите владения, няколко свободни рицари, които не са пожелали да го подкрепят в страха му.
Кралят помълча, после продължи:
— Много лошо… много разчитахме на него. Гроувърман е чудесен човек, всъщност много разумен човек. Той прави това, което бих направил аз… щях да укрепя своята твърдина.
Габорн се усмихна.
— Твоята твърдина е в Мистария, на хиляда и двеста мили оттук. Ти не би обърнал гръб на приятел.
Крал Ордън го погледна накриво.
— Искам да вземеш Йоме и крал Силвареста, веднага, и да ги отведеш оттук. Иди в замъка Гроувърман. Той би трябвало да е добре защитен.
— Не мисля — поклати глава Габорн. — Уморих се да бягам.
— А ако ти заповядам да го направиш? — попита баща му. — По този въпрос не изпитвам раздвоение. Сърцето и умът ми са съгласни помежду си.
— Не — заяви по-твърдо Габорн.
Баща му винаги го беше пазил. Сега той разбираше, че баща му е готов да продължи с това, дори да струваше живота му. Но Габорн беше Владетел на руни и макар даровете му да бяха малко, включваха широк спектър. Със своите ум, гъвкавост и жизненост, можеше да се сражава в битка по-добре от всеки простосмъртен войник. Освен това се беше обучавал много и в тактика, и с меча.
Като кралски син, се беше научил да се защитава, макар да се съмняваше, че ще може да излезе срещу някой от Непобедимите на Радж Атън.
Йоме сграбчи Габорн за ръкава на туниката и му зашепна разгорещено:
— Направи каквото казва баща ти! Отведи ме при Гроувърман. Щом стигнем там, ще му заповядам да се бие!
С чувство на примирение Габорн осъзна, че тя е права. Замъкът на Гроувърман се намираше на малко повече от трийсет мили оттук. Ако подгонеше силно конете, можеше да е там до два часа.
— Направи каквото ти казва — подкани го Ордън. — Може да помогне. Гроувърман събира силите си. Може би има вече десет хиляди защитници на стените си.
Габорн разбираше, че ще трябва да го направи, трябваше да отведе Йоме при Гроувърман. Но тази задача щеше да му отнеме поне пет часа. Нямаше да може да се върне тук преди пладне. Дотогава войските на Радж Атън щяха да са стигнали Лонгмът и щяха да са наложили обсадата.
А ако пристигнеше стохилядното подкрепление на Радж Атън, Габорн нямаше да може да премахне Вълчия господар.
— Йоме — помоли Габорн, — може ли да поговорим за момент насаме с баща ми?
— Разбира се — кимна Йоме и напусна. Крал Силвареста все така лакомо ядеше. Дните на Габорн и на баща му също останаха.
Габорн се почувства… странно натоварен с присъствието им, смутен от него. Въпреки това щом Йоме излезе, той отиде до баща си, сложи ръце на раменете му и заплака.
— Е, сега — прошепна кралят. — Бива ли един принц да плаче?
— Изпращаш ме на безполезна мисия — каза Габорн. — Усещам го. Нещо е… ужасно сбъркано.
Не знаеше как да го изрази, но чувстваше, че трябва да обсъдят някои неща… какво щеше да се случи, ако единият от тях загине. Бяха говорили за тази възможност много пъти в предишните години, след като бе убита майката на Габорн, а и в други случаи след това. Но този път Габорн изпитваше чувство за неизбежност.
Това, което всъщност му се искаше, от което имаше нужда, беше да се сбогува.
— Как можем да знаем, че битката ни е безплодна? — попита баща му. — Мога да поразя Радж Атън, докато ти се върнеш. Ще поставя конни рицари в двора, готови да щурмуват от портата на замъка. Когато хората на Гроувърман приближат, ще ги накараш да се изсипят от северната страна на хълма. Там наклонът е лек. Би трябвало да даде голямо предимство на пиконосците. Тогава моите рицари ще излязат да се присъединят към теб и ще заклещим онова чудовище в менгеме… Но трябва да ми обещаеш едно нещо, Габорн. Ще ме оставиш да се сразя лично с Радж Атън. Аз ще бъда главата на змията. Аз единствен съм подготвен за тази битка.
— Радж Атън може да се окаже по-опасен, отколкото мислиш — каза Габорн. — Той се стреми да се превърне в Дар всечовешки. Притежава толкова много дарове на жизненост, че не можеш да го убиеш лесно. Ще трябва да удряш в главата, да му отсечеш главата.
— Това поне го съобразих — отвърна крал Ордън и се усмихна на сина си.
Габорн се вгледа в очите на баща си и усети, че му поолеква. Стените на замъка гъмжаха от мъже, а и замъкът беше малък, лесен за защита. С шест хиляди мъже на тези стени баща му трябваше да може да го удържи дори срещу Непобедимите на Радж Атън.