Баща му се беше втурнал презглава към смъртта. Щеше да се срази в добре преценен двубой. Зарът вече беше хвърлен. Като глава на змията, баща му трябваше да се срази с Радж Атън. В сърцето си Габорн знаеше, че баща му е най-подготвен за тази задача.
Но го болеше, болеше го ужасно от това, че знаеше какво може да се случи, и че щеше да го позволи дори без едно сбогуване.
— Къде е Бинесман? — попита Габорн. — Той може да ти помогне да се защитиш.
— Магьосникът на Силвареста? — учуди се Ордън. — Представа нямам.
— Той ми каза… че ще се срещнем тук. Снощи призова от земята един вайлд и се надява да вкара съществото в битката. Тръгна към Лонгмът. — Габорн беше уверен, че Бинесман все пак ще дойде.
Прегърна баща си и опря чело на гърдите му. „Бях помазан да стана крал на тази земя“ — помисли Габорн. Разправяше се, че Ерден Геборен бил толкова чувствителен към земните сили, че когато някой от избраните му приятели изпаднел в голяма опасност, той усещал страха му. Когато някой от тях загинел, той усещал загубата на този живот.
Точно сега Габорн усети мириса на опасност около баща си и когато проникна с ума си, усети живот, като примигващ светилник, който се бори да остане запален. Усещането беше непривично, никога не си го беше представял, и Габорн се зачуди дали просто не си го е въобразил.
Но през цялата изминала нощ не беше спирал да язди. През това време беше виждал околния свят по-ясно от всякога. Ясноочето продължаваше да действа дълго след като бе решил, че въздействието му ще намалее. Може би щеше да му действа винаги.
Това бе само една от промените, които ставаха с него. Ставаше нещо удивително. Той подозираше, че стига само да се опита, ще може да види вече много по-надалече и много по-надълбоко. Можеше да използва Земния взор. Прегърна силно баща си, затвори очи и със сърцето си се опита да надникне в сърцето на крал Ордън.
Дълго време не видя нищо и се зачуди дали наистина беше прогледнал в сърцето на Радж Атън.
После, сякаш от някаква неизмерима далечина, върху Габорн връхлетя странна смесица от гледки, миризми и звуци. Най-напред видя морето, сините океански вълни, търкалящи се горди и силни под ярки небеса, препускащите към брега бели гребени. Майката и сестрите на Габорн, и дори самият той яздеха тези вълни, мятаха се като тюлени във водата, и крал Силвареста също яздеше по вълните. Но майката на Габорн беше по-голяма от останалите, все едно че беше някой царски морж, а другите — най-обикновени тюлени. Габорн вкуси тиквена питка, цялата покрита със слънчогледово семе и после полята с ябълково вино. Някъде отдалече чу ловни рогове. Докато слушаше, усети движението на кон, тичащ под него, после гърдите му сякаш се издуха от възторг, щом погледна над покривите на замъка в Мистария и чу човешкото множество да вика: „Ордън, Ордън, Ордън.“
В гърдите на Габорн се надигна велико и мощно усещане, усещане за обич и топлота, сякаш всички нежни чувства, които беше изпитал някога, сега се сляха и изригнаха в едно.
Днес Габорн можеше да вижда по-ясно от всякога. Можеше да вижда в сърцето на баща си и нещата, които обичаше баща му: морето, семейството си, тиквения хляб и ябълковото вино, лова — и това да прави хората щастливи.
При това прозрение Габорн изведнъж се отдръпна, почувствал се гузен. „Защо го правя?“ — зачуди се той. Вглеждането в бащината му душа беше някак смущаващо, натрапчиво и недискретно.
Габорн съвсем ясно си спомни своя дълг, спомни си сказанията за онова, което е правел Ерден Геборен, когато избирал своите воини. Страхуваше се за баща си, искаше му се да направи всичко, което можеше, за да го опази в този най-тъмен час.
„Днес ти ще се биеш — прошепна в себе си Габорн. — Но аз ще се бия до теб.“
Избор на приношение
Тичането от Седемте камъка, за да настигне войската си, беше дълго и тежко дори за Радж Атън. Един Владетел на руни с дарове на жизненост и метаболизъм може да тича по-бързо от всеки обикновен човек, но това изисква енергия. Дори един Владетел на руни не може да тича вечно.
Така че Радж Атън настигна войската си много преди зазоряване, но изпитанието беше тежко. Като пробяга над сто мили в пълно снаряжение, без храна, той загуби около двайсет фунта маса. Потта се стичаше от него на ручейчета, тъй че макар да спираше често да пие от потоци и локви, той изгуби още десет фунта вода. Не беше в най-добрата си форма, която би избрал, за да влезе в бой.
По пътя си срещаше предостатъчно белези, че вървящата пред него армия изнемощява. Десетки коне бяха паднали край пътя в пълната си броня. Десетки пехотинци бяха грохнали от похода. Намери и няколко главанаци гиганти и мастифи, налягали без дъх край вирове и потоци — дишаха тежко, прегрели от тичането.
Когато настигна войската си, не възрази, че хората му са се забавили до сринатия мост при Хейуорт, защото забавянето им беше струвало само четири часа. Четири часа той прекара отдъхвайки и хранейки се в движение, на път за Лонгмът.
През цялото време се безпокоеше. Измяната на Джюрийм и бягството му в нощта, знаменията при Седемте камъка — и двете му тежаха. Но Радж Атън ги изключи от ума си. От Лонгмът искаше само едно: да си върне силарите. Вземеше ли си ги, щеше да има време да премисли нещата.
Хората му се придвижваха толкова добре, че той им даде почивка за един час в Мартиново кръстовище, та войниците му да могат да преровят къщите за храна.
Скоро след съмване, на трийсет мили от Лонгмът, предните му наблюдатели донесоха, че част от неколкостотин рицари бяга пред армията му — яздели под десетина знамена. Свободни рицари от замъка Дрийс и околните имения.
Радж Атън се изкуши да ги подгони сериозно, но знаеше, че хората му няма да се справят с гонитба.
Продължи към Лонгмът, без да бърза, като даваше почивки по пътя. Към десет заранта взе големия завой между хълмовете и забеляза замъка Лонгмът на скалната му издатина, на около десет мили разстояние.
Предните му ездачи се изкачиха на хълма за по-добра видимост и извикаха отгоре:
— Генерал Виштимну още не е пристигнал, о, Велика светлина.
Това не разтревожи Радж Атън. Със своите шест хиляди мъже и великани щеше да държи Лонгмът под обсада, докато пристигнеха подкрепленията. Всъщност щеше да разположи обсадните машини да бият по замъка няколко часа, докато чака пристигането на Виштимну.
Ордън не беше си направил труда да вдигне навесите на Лонгмът — дървените рамки, които можеха да предпазват покривите на замъка от метателни оръжия. Всъщност с огнетъкачите на Радж Атън навесите щяха просто да се превърнат в гориво за голям пожар.
Така че обстрелът щеше да започне скоро. Дори да му се наложеше да чака цял ден за подкрепления, хората му можеха да започнат работата по костенурките и обсадните кули. Наоколо имаше в изобилие каменни огради и камъните можеха да се използват за стенобитните машини. А самите огради за прикритие, разбира се. Но Радж Атън не смяташе да вдига военен град тук, в подножието на Лонгмът, докато чака да се изгради пълна обсада. Колкото по-дълго останеше тук на лагер, независимо от всичките укрепления, толкова повече време щяха да имат кралете на Роуфхейвън да предприемат контраатака. Не, той нямаше да вдига голяма обсада.
Не и след като разполагаше с толкова много Непобедими, с толкова много оръжия, и магически, и обикновени, които можеше да приложи.
„Проклета да е намесата ти, крал Ордън — помисли Радж Атън. — Ще те измъкна от бърлогата ти още утре заранта!“
Хората му обърнаха фургоните за временни укрития, вдигнаха шатри на хълма южно от Лонгмът, и започнаха да подготвят обсадата. На всеки път към замъка бяха поставени наблюдатели. Три хиляди стрелци и рицари заеха позиции по полето. Други петстотин мъже и великани отидоха на западните хълмове да насекат високи борове за обсадните стълби и тараните.
Радж Атън нареди да извадят и шпионския балон, привърза коша му за едно високо дърво и прати един огнетъкач да загрее въздуха му.