Думите се изнизаха от езика на Радж Атън сладки като захаросани фурми. Мъжете не можеха да се съпротивят на силата на Гласа му. Облекчителите извадиха силарите.
Хладен вятър полъхна от юг и развълнува копринените стени на павилиона на Радж Атън.
Хладен вятър
Ордън чу пеенето на облекчителите, понесено от хладния вятър откъм огромната пурпурна кралска шатра, в която беше влязъл Радж Атън. Звукът дойде приглушен, толкова приглушен, че малцина мъже на стените щяха да го различат. Ордън успя да го чуе само защото се беше съсредоточил, засече го между песента на вятъра, шумящ през тревите по хълмовете, звук така подобен на вълните на океана в родния край.
— Какво им става? — попита един „стрелец“ на стените на замъка, селско момче, което нищо не отбираше от война. Чакаха вече цял час. През това време хората на Радж Атън не бяха потърсили преговори. Като че ли не се канеха и да щурмуват.
Крал Ордън закрачи по стените, покрай мъжете, застанали рамо до рамо, по четирима в дълбочина. Виждаше как напрежението им нараства, докато Радж Атън разполага силите си и подготвя обсадата.
— Това припяване не ми харесва — тихо каза капитан Холмън в ухото на Ордън. — Радж Атън и без това си има достатъчно дарове. Май ще е по-добре да я почваме тая битка преди да са му дошли подкрепленията.
— Как? — попита Ордън. — Да излезем на щурм ли?
— Можем да примамим това псе за бой.
Ордън кимна на капитан Хортън.
— Изсвири с рога си тогава. Повикай Радж Атън на преговори. Искам го ей там, на една стрела разстояние.
Искрата
Облекчителите тъкмо бяха приключили с прехвърлянето на дарове на метаболизъм от деветима от хората на Радж Атън към Салим, когато прозвучаха роговете, призоваващи към преговори.
— Довършете — каза той на главния облекчител. Беше си смъкнал бронята и седеше на една възглавница в очакване на дара.
Заслуша се с нарастваща възбуда, щом облекчителите запяха познатите думи на заклинанията си. Салим заврещя от болка, докато силарът гореше плътта му, усилвайки миризмата на изгоряла тлъстина и опърлени косми, изпълваща павилиона.
Да вземеш дар, да усетиш целувката на силарите носеше дълбока наслада. Беше като да правиш любов с красива жена. Но да вземеш дар от някой, който вече е получил много дарове, да съчетаваш тази еуфория отново и отново — това носеше неизразим екстаз. Докато Салим вземе даровете си от единайсет души — всички от които на свой ред бяха получили дарове, — той бе съчетал близо четиридесет дара на метаболизъм, и всички те чакаха изведнъж да бликнат на воля у Радж Атън.
Радж Атън рядко бе получавал такова огромно удоволствие.
Вече се потеше в очакване, когато облекчителят измъкна силара от Салим, вдигна високо сияещия му връх и затанцува през павилиона, изпълвайки въздуха с ленти серниста светлина.
Когато върхът на силара докосна кожата под гърдата на Радж Атън, Вълчия господар потръпна в екстаз, който едва успя да сдържи. Падна на пода и тялото му се разтърси на вълни от чисто удоволствие, и той закрещя като в оргазъм. Само многото му дарове на жизненост му позволиха да преживее удоволствието. За няколко мига му причерня.
Когато се съвзе, облекчителите се бяха привели боязливо над него. Потната кожа на Радж Атън потръпваше. Той вдигна очи към тях.
— Милорд, добре ли сте? — попита облекчителят Хеполус.
Думите му се размазаха, сякаш говореше много бавно. Целият свят бе станал странен, като в някакъв мудно течащ сън. Хората около Радж Атън се движеха бавно, а въздухът бе надвиснал тежък и гъст.
Вълчия крал изтри потта от тялото си и се постара да не скочи много бързо на крака.
Отдавна беше разбрал, че когато човек взима дарове на метаболизъм, това влияе на слуха му. Хората около него не само се движеха много бавно, но се променяше целият начин, по който се възприемаше звукът. Високите тонове ставаха по-ниски, докато ниските ставаха почти недоловими. Да отговориш на въпрос така, че другите да те разберат, изискваше както търпение, така и голяма концентрация на Глас.
— Добре съм — отговори той внимателно.
Облекчителите се спогледаха многозначително и се раздвижиха толкова предпазливо, че му заприличаха на много стари, стари хора.
Радж Атън махна към Салим, който лежеше на чергите в шатрата.
— Преместете моя вектор във фургона на Посветителите. И поставете още стражи да ги пазят.
В момента Радж Атън притежаваше четиридесет и два дара на метаболизъм. С толкова много, ако се опиташе да върви нормално, щеше да измине сто и четиридесет мили за час. Ако въздухът останеше неподвижен, всяко негово движение щеше да го кара да се чувства все едно, че се бори с ураган.
С принудена бавност той облече бронята си и си надяна шлема. Неволно направи едно бързо движение, докато затягаше шлема, и левият му палец изпука от неочаквания натиск. Изцери се моментално, но остана изкривен.
Радж Атън отново го счупи и го изправи да се излекува.
Излезе много бавно от шатрата, като се стараеше да изглежда естествен, както обикновено.
На бойниците на замък Лонгмът, над портата, мъжете на крал Ордън размахваха зеления флаг за преговори.
Между двама великани, които стояха като стена, единадесет Непобедими вече бяха яхнали конете си, готови да бъдат почетна гвардия на Радж Атън. Един пехотинец държеше за него дванадесетия кон.
Радж Атън се метна на коня си и кимна на огнетъкачите — подаваше им обичайния сигнал.
След това се насили да седи много спокойно в седлото, докато конят препускаше в галоп към портите на Лонгмът.
Беше много непривично. Докато конят тичаше, Радж Атън често се оказваше за миг изхвърлен във въздуха, но тези мигове се разтягаха и сливаха, така че през половината езда той сякаш се бе превърнал във въздушно същество и просто летеше над земята.
Не беше стигнал далече, когато над главата му се оформи блестящ ореол — учтив жест на огнетъкачите: яркозлатиста светлина, която мяташе искри.
Сред тази сияйна светлина той се вгледа съсредоточено в широко отворените очи на защитниците по стените на замъка.
Рицарите бяха мрачни хора, скептични. Не като мекушавите градски хорица, които бе видял при замъка Силвареста. Много от тях стискаха свирепо оръжията си и като че ли хиляда стрелци на стените бяха изпънали лъковете си, готови за стрелба. Очите им бляскаха пресметливо.
— Хора на Лонгмът — призова Радж Атън, модулирайки тоновете така, че да звучи бавно, прокрадвайки цялата мощ на Гласа си в думите така, че да прилича на изпълнен с мир и разум човек.
На стените на замъка Ордън стисна юмруци и извика:
— Огън!
Като в забавено движение, пороят се спусна надолу — черна стена от стрели и железни пръчки от дългите лъкове и балисти.
Радж Атън се постара да остане неподвижен в седлото си, помъчи се да не реагира преждевременно, докато стрелите и прътите летяха към него. Можеше да ги избегне или да ги избута встрани, ако се наложеше.
Стрелите летяха към него като гибелен дъжд и Радж Атън се заозърта. Рицарите от почетната му гвардия надигаха щитовете си, отчаяни от този преждевременно враждебен акт.
Нямаше време да ги спасява.
Когато първата стрела го доближи, той посегна да я отбие във въздуха. Но когато облечения му в желязна ръкавица юмрук я удари, скоростта и инерцията на движение както на ръката му, така и на стрелата се оказаха такива, че дървената пръчка се пръсна. Острието на стрелата полетя към гърдите му и Радж Атън трябваше отново да посегне бързо към него и да го улови.
В този момент гибелният порой от стрели се заби в рицарите му и в конете им.
Грамаден железен прът на балиста изхвърли рицаря до него от седлото, а Вълчия господар се принуди да надигне малкия си щит, за да избие няколкото стрели, забръмчали право към него.