Една стрела се заби между плочите на бронята на коня му, плъзна се между ребрата му и конят залитна и краката му поддадоха.
Изведнъж Радж Атън усети, че лети във въздуха като в забавено движение, без кон — улавяше и избиваше стрели, дори се изви така, че една стрела да се пръсне в подраменника му, вместо да разкъса бронята.
Беше силен мъж, но дори той не можеше да наруши основните закони на движението.
Инерцията от падането на коня го бе изхвърлила и той се превъртя с главата напред през рамото на животното.
Знаеше, че ако силата на удара не разбие черепа му, бронираният му кон, който щеше да рухне върху него след това, щеше да го премаже.
Успя да изпъне ръце, бавно да се изхвърли от земята докато я докосваше, да се преобърне и да се превърти върху тревата, далече от падащия кон.
Но тази маневра му струваше скъпо, защото докато се окопити, една яркочервено боядисана стрела се заби в ключицата над ръба на ризницата му, а друга захапа бедрото му.
Радж Атън изпълзя надалече от падащия си кон и вдигна поглед към навъсените бойци по стените на замъка.
Сграбчи забитата в бедрото му стрела, изтръгна я и я запокити към нападателите си.
Но когато дръпна червената пръчка, забита в ключицата му, тя се счупи на две.
Той я вдигна към очите си смаян, защото я беше подхванал много предпазливо. Не трябваше да се счупи при толкова лек натиск.
Стрелата се беше скършила, защото беше направена куха и набраздена. Беше направена така, че да се чупи. Радж Атън се досети защо още преди да усети силната отрова, запълзяла към сърцето му.
Взря се навъсено към стената на замъка и видя един воин на сто стъпки над себе си — висок тип с мършаво лице и жълти зъби, с риза от свинска кожа. Мъжът вдигна високо дългия си лък във въздуха и извика победоносно, че е убил Вълчия господар на Индопал.
След като стрелите престанаха да се сипят, последва кратък миг, през който небесата останаха чисти.
Радж Атън измъкна камата си от канията. Раната в ключицата му болеше жестоко. Отровата се стичаше в кръвоносните му съдове толкова бързо, че той не знаеше дали хилядите му дарове на жизненост ще могат да го спасят.
Кожата над ключицата вече се беше изцерила над раната, запечатвайки върха на стрелата отдолу. С бърз замах Радж Атън заби камата си в ключицата, разпра я и измъкна острието на стрелата.
След това с гибелна точност метна камата си към тържествуващия на стената стрелец.
Обърна се и бавно затича, преди да западат още стрели, без дори да си направи труд да погледне как камата му се заби в челото на стрелеца на стената и той рухна назад от силата на удара.
Стигаше му, че чу смъртния му писък.
Радж Атън пробяга сто разкрача през тревата. Отровата го изтощаваше, затрудняваше го да вдигне единия си крак, после другия. Дишането му се забави и затрудни. Боеше се, че отровата ще му причини задух. Стрелата беше попаднала близо до белите му дробове, дълбоко в гръдния кош, а отровата не можеше да бъде отточена преди кожата над раната да се изцери.
Бореше се за всяка своя стъпка, съсипан от умора. Раната в рамото му болеше до смърт и той усещаше как отровата пълзи към сърцето му, как го стиска в железния си юмрук.
Добра се до хората си и замоли за помощ, за лечители. Имаше лекари, които да се погрижат за него, билкари и хирурзи. Но животът му течеше толкова бързо, че една минута му се струваше равна на цял час. Боеше се, че ще рухне дълго преди да успее да дотича билкарят.
Сърцето му биеше на пресекулки и все по-трудно изтласкваше кръвта. Радж Атън се задъхваше при всяко вдишване. Със своите дарове на слух чуваше всеки напън и всяко изхъркване на гаснещото си сърце. Притиснал глава в земята, Радж Атън чуваше червеите, ровещи в земята под него.
После сърцето му спря.
В тази внезапна тишина звукът на червеите под земята стана по-силен, сякаш това беше единственият звук на света.
Радж Атън насили сърцето си да забие отново, насили го да започне. „Бий, проклето да си. Бий…“
Помъчи са да глътне въздух, задъхан. Безсилен, заблъска с юмруци облечената си в броня гръд.
Сърцето му удари слабо, веднъж. След това запелтечи, затрепери в спазми.
Радж Атън се съсредоточи. Усети как сърцето му удари още веднъж, силно. След секунда се чу отново. Той вдиша с усилие и усети чернилка в дробовете си.
Проплака в ума си, помоли се мълчаливо всичките му облекчители в света да му влеят миг по-скоро още жизненост, за да може да преживее това. „Идва един крал — чу той думите, отекващи в паметта му. — Крал, който може да те убие!“
„Не така — замоли се той на силите. — Не толкова жалка смърт.“
Изведнъж биенето на сърцето му се улесни. То започна да помпи по-силно и Радж Атън се напика в бронята си като старец, неспособен да удържи мехура си. Изпита някакво облекчение, щом тялото му изхвърли част от отровата.
Докато лежеше на тревата, болката отслабна. Беше лежал върху земята дълги минути, макар че за стрелците по стената сигурно бяха изтекли едва няколко секунди.
Отново с мъка се изправи и започна да залита към първата редица на войската си, смъкна се на колене зад един от великаните, използвайки го като щит.
Озърна се назад и видя как няколко души от почетната му гвардия се мъчат да се надигнат под пороя стрели, вдигнали над себе си щитовете. Но мъжете по стените продължаваха да ги засипват със стрели.
Обзе го изгарящ гняв. Той го потисна. Унищожаването на тези мъже нямаше да му спечели нищо.
Излязъл извън обсега на лъковете и балистите, Радж Атън се изправи и извика към замъка:
— Храбри рицари, безчестни лордове! Идвам като ваш приятел и съюзник в тези тежки времена. Не като ваш враг!
Усети пълната сила на Гласа си. Тези мъже, разбира се, виждаха, че той е уязвената и онеправдана страна. Единайсет от най-добрите му воини лежаха смъртно ранени на бойното поле.
Въпреки че беше много далече, твърде далече, за да донесе обаянието му очаквания ефект, само Гласът му можеше да разколебае хората.
— Хайде, крал Ордън — извика той с настойчиво благоразумие. — Нека се съберем и обсъдим нещата. Вие знаете, разбира се, че имам огромна армия, която лети насам. Сигурно дори я виждате от толкова високо.
Надяваше се, че Виштимну най-после идва. Може би точно тази гледка бе подтикнала Ордън към това безчестно деяние. С цялата благост, която можа да вложи, той добави утешително:
— Не можете да ме победите, а аз не ви нося зло. Хвърлете оръжията си. Отворете портите. Служете ми. Аз ще бъда вашият крал, а вие — моят народ! — И зачака търпеливо, както бе направил при замък Силвареста.
Като че ли чака цяла дълга минута за каквато и да било реакция. Но когато тя последва, не беше каквато очакваше.
Двадесетина от по-младите мъже хвърлиха оръжията си от стените. Копията и лъковете издрънчаха по бойниците и пльоснаха във водата на рова.
Но също така бързо като оръжията западаха и младежите — защото по-коравите войници на стената хвърлиха от нея по-малодушните си съратници. Телата заотскачаха по скосените стени на замъка.
Един едър брадат мъж с вид на мечка стръвница, който стоеше точно над портите, се изхрачи колкото може по-надалече, така че храчката му отхвърча чак до умиращите рицари на Радж Атън. Мъжете на Ордън избухнаха в смях и размахаха оръжията си.
Радж Атън седеше на хладния вятър и скърцаше със зъби. Не беше говорил по-хубаво при замък Силвареста, но там ефектът беше съвсем различен.
Възможно беше заради увеличения си метаболизъм да не е изрекъл думите толкова бавно, колкото искаше, да не е вмъкнал в тях подходящата интонация. Всеки път, когато човек вземеше дарове на метаболизъм, трябваше отново и отново да се учи на изкуството на словото.
Или може би беше заради даровете на обаяние. Бе загубил от обаянието си след замъка Силвареста. Беше го усетил, когато умря херцогинята на Лонгмът, отнасяйки със себе си своите дарове.