— Добре! — изрева Радж Атън. — Тогава ще обърнем дебелия край!
Ако Ордън беше търсил искра, с която да разпали гнева на Радж Атън, беше я намерил.
Радж Атън усети, че кипи отвътре, и се помъчи да се овладее. Знаеше, че ще е тежко за тези мъже в замъка. Колко по-лесно щеше да свърши за всички, ако се бяха предали. Той беше завзел сто замъка, много от които далеч по-добри от този, и за войската му това се бе превърнало в обичаен занаят.
„Ще дам добър урок на наглия крал Ордън“ — закле се той.
Застана пред бойните редици, вдигна грамадния си чук и го спусна с рязко движение.
Първият залп камъни изхвърча от катапултите. Няколко по-малки камъка изчезнаха зад стените, а по-тежките удариха по-ниско от бойниците. Двама от главорезите на Ордън се сринаха от стените.
Ордън отвърна със залп от шест катапулта и четири балисти. Катапултите изхвърлиха малки железни стрели, които полетяха като носещ гибел порой… и западаха на пет разкрача от войниците му. Ордън трябваше да е по-точен с по-леките заряди.
Балистите бяха друго нещо. В целия юг Радж Атън не беше виждал балиста, направена от хиърдънска стомана. В градове като Банисфер и Аърънтън изобретатели — земни чародеи, усвоили тайните изкуства на металургията и хитри нововъведения — дълго се бяха трудили над изработването на тази стомана. Радж Атън се оказа неподготвен, когато металните пръти полетяха от стените като тъмна мъгла и удариха по редиците на войската му.
Един прът на балиста — огромна стрела, изсечена от желязо — профуча към него. Той мигновено се наведе встрани от пътя ѝ и чу как прътът прикова някого към земята с болезнен тътен.
Обърна се и видя как един от огнетъкачите му се срива на земята с дупка колкото голям портокал в корема.
Шафрановият халат на младежа изведнъж лумна в бели пламъци и магическата му сила изригна, останала извън контрол.
— Оттегляй се! — викна Радж Атън. Хората му не се нуждаеха от повече подкана.
Радж Атън затича нагоре по хълма, а огнетъкачът изригна… масивната фигура на огнения дух, увил се като червей в недрата на душата му, се измъкна на воля.
Придоби очертанията на слаб плешив мъж, висок сто стъпки и седнал на земята. Пламъците облизваха черепа му и се вихреха от върховете на пръстите му. Той с тревога се взря към Лонгмът.
Радж Атън спря и загледа. Такъв елементал — дух на огнената стихия — можеше изливайки злобата си, да предизвика пълен хаос, да срине стените, да изгори портата, да изпържи като яйца в тиган обитателите на замъка. Също като онова, което бе направил огненият дух при замък Силвареста.
Но Радж Атън изпита разочарование. Толкова години беше хранил тези огнетъкачи. Вече двама от тях бяха убити в тази кампания. Какво ужасно пилеене на сили.
Нямаше какво друго да направи, освен да чака и да гледа, докато елементалът си свърши работата, а след това — да разчисти.
Елементалът се превърна в бушуващ адски огън, от който тревата в нозете му пламна. Въздухът зарева като в пещ и зноят помете Радж Атън, разкъса дробовете му с всеки дъх.
Балонът с нагорещения въздух все още висеше на петстотин стъпки над бойното поле. Издърпаха го надолу преди горещината от огнения дух да обгори коприната му и да го пръсне на огнено кълбо.
Елементалът се обърна към града и закрачи през бойното поле.
Мъжете по стените на Лонгмът замятаха стрели в ужас. Малките стрели летяха към чудовището като звезди, които лумваха в пламъци в нощното небе, преди да бъдат погълнати. Стрелите не можеха да надвият елементала, само го подхранваха.
Елементалът вдигна ръка и пръстите му изригнаха зеленикав пламък, който погали подвижния мост на Лонгмът. Звук на цепещо се дърво и пръскащи се дъски изпълни въздуха. Войниците отгоре се разтичаха за прикритие, щом огнената вълна се натресе в замъка.
От гърлата на воините на Радж Атън се надигнаха радостни възгласи. Самият той остана мрачно усмихнат.
Изведнъж от стените над арката на портата рукна вода и потече на тъмни вади от устата на водоливниците над портата, заизлива се на вълни от всеки камък на замъка, така че сивите стени лъснаха.
Водата в рова започна да се издига нагоре към каменните бойници, оформяйки стена. При докосването ѝ огромният елементал се превърна в пара, започна да се свива и да се разпада.
Радж Атън гледаше удивено.
Един от огнетъкачите му извика:
— Преграда на воден чародей!
Замъкът, изглежда, притежаваше някаква непредвидена магическа закрила. Но Радж Атън не беше чувал тук, в Хиърдън, да има водни чародеи.
Зачуди се. Такива прегради не можеха да траят повече от година и за тях на портата на замъка трябваше да се постави магически знак. Преди четири дни не беше видял такъв знак или руна.
После вдигна очи над портата… Ордън стоеше на арката, опрял златния си щит в стената на замъка. Преградата беше вградена в щита и опирайки го в стената, той я разпростираше над целия замък.
Лицето на Радж Атън се сгърчи от гняв, докато гледаше как неговият елементал се свива и гасне под водния напор. Създанието трепереше и се свиваше като изоставено дете, после се превърна в най-обикновен огън по тревата. След малко дори и той изтля.
Радж Атън се чувстваше безсилен, обезумял.
И тогава се появи чародеят Бинесман, на личния кон на Радж Атън — препускаше от горските хълмове на запад, за да се озове между армията на Вълчия господар и замъка.
Чародеят Бинесман
Крал Ордън прибра златния щит до гърдите си. Беше го донесъл като дар на Силвареста, в чест на годежа на децата им. Преградата на щита трябваше да пази замък Силвареста. Сега беше спасила Лонгмът.
Но щитът беше станал безполезен, освен като мишена за стрелите, изцеден от всичките си водни заклинания.
Ордън се наруга мълчаливо. Когато бе видял Радж Атън да пада от стрелата, се беше поколебал. Точно тогава можеше да излезе, да се втурне в атака срещу Вълчия господар и да му отсече главата. Но остана пленник на извисилата се надежда, беше помислил в един кратък, отнемащ дъха миг, че Вълчия господар ще рухне от отровата. А после възможността да го удари изчезна.
А сега и това.
Ордън загледа удивено чародея на билките, който пришпорваше грамадния кон през зелената трева. Земните пазители рядко се месеха в хорските дела. Но този явно беше достатъчно глупав, за да се опитва да прекрати една война.
Въпреки че Ордън не беше виждал Бинесман само от година, старият магьосник се бе променил много. Сега носеше халат с цвета на есенна гора — пурпурни петна с кръпки от кафяво и златно. Кафявата му допреди година коса бе с цвета на лед. Но гръбнакът му не беше превит. Изглеждаше по-стар, но пълен с живот.
На бойното поле пред него стояха Непобедимите на Радж Атън, хиляди стрелци, гиганти и мастифи с кожени маски и бодливи нашийници.
Бинесман подкара коня си към портите на замъка.
Ордън се чувстваше странно — изпълнен с очакване и с огромни резерви енергия. Двадесет и двама воини се криеха в мазета, килери и стаи из целия замък Лонгмът. Всеки от тези мъже, снаряжен и стиснал оръжие, се беше свил на топка, очаквайки мига, в който Ордън ще извлече метаболизма му. Ордън усещаше как енергията им протича през него, усещаше как кръвта му е готова да заври, все едно че е нажежен и готов да кипне казан.
От другата страна на бойното поле мъжете на Радж Атън стояха под дърветата настръхнали от начина, по който бе протекла първата схватка. Радж Атън закрачи към Бинесман, бърз като мълния.
— Радж Атън — изръмжа старият чародей и изгледа Вълчия господар изпод гъстите си вежди, — защо продължаваш да нападаш тези хора?
Радж Атън отвърна спокойно:
— Това не е твоя грижа, Земни пазителю.
— О, моя грижа е, разбира се — каза Бинесман. — Цяла нощ яздих през Дънуд и слушах приказките на дървета и птици. Знаеш ли какво научих? Имам новини, които те засягат.
Радж Атън се приближи на още сто разкрача — все още извън обсега на лъковете, но отново застана пред войската си.