Кралският канцлер Родерман настояваше крал Силвареста веднага да се качи на крепостните стени, за да укрепи куража на хората си, докато старият кралски мъдрец Инглорианс го убеждаваше да остане тук и да получи колкото може повече дарове.
Крал Силвареста избра да остане. Сега той погледна към Йоме, а после право в очите на Девин.
Всичко друго беше без значение. Кралят пренебрегна и съветниците си, и оръжейника си, и екнещия смут пред неизбежната война. Безкрайна любов имаше в очите на краля, и безкрайна тъга. Погледът му каза на Девин, че разбира какво му отдава тя, че тя е за него нещо много скъпо. Йоме знаеше, че баща ѝ мрази това, мрази да му се налага да изсмуква други човешки същества, за да може да брани поданиците си.
Точно в този миг нещо в Девин трябваше да се е променило; тя трябваше да е достигнала до онова необходимо състояние на копнеж, до онзи миг, в който можеше да стане прехвърлянето на качествата. Ревовете на облекчителя преминаха в настоятелни звуци и пълната сила на заклинанието се отприщи.
Нажеженият до бяло метал на силара затрепери и се загърчи като змия в ръцете му.
Девин изпищя от невъобразима болка. Нещо вътре в нея сякаш се срина — сякаш я притисна огромна и непоносима, кършеща кости тежест; тя сякаш се смали, сякаш стана по-малка.
Миризма на изгорели кости и разкъсана кожа се надигна със струйките дим.
Девин се сгърчи, замята се и се опита да се отдръпне. Задържа я сержантът, мъж с нечовешка сила.
Девин извърна очи от крал Силвареста и стисна зъби. Беше прехапала езика си и по брадичката ѝ се стичаше кръв и слюнка.
В този миг Йоме помисли, че вижда цялата болка на света и очите ѝ.
Девин загуби съзнание. Жизнеността беше изтръгната от нея, дотолкова, че тя вече не можеше да задържи очите си отворени, не можеше да устои на непосилната болка и умора.
А руните на кръвния метал засияха, нажежени до бяло и пулсиращи. Облекчителят, човек с дребно лице, крив като птичи клюн нос и дълга козя брада, огледа за миг разтопената руна на силата и нейната светлина се отрази в черното на очите му; после викът преля в песен на радост, на триумф.
Той вдигна силара високо над главата си с две ръце, размаха го така, че нишката бяла светлина се задържа във въздуха, като опашка на метеор, но без да загасне. Светлата лента увисна във въздуха, съвсем досегаема. Облекчителят я огледа грижовно, сякаш за да я прецени.
После поде пронизителна песен и се затича към Силвареста, изпънал след себе си лентата от светлина. Всички спряха — никой не смееше да приближи до тази светлина, за да не се прекъсне връзката, която щеше да се изкове между владетеля и Посветителя.
Щом стигна пред владетеля, облекчителят се поклони и положи нажежения до бяло кръвен метал под гърдите на краля. Песента му стана по-тиха, стана нежна и увещаваща, и в ръцете му силарът бавно започна да се разпада, да се троши и да се разпръсква като бяла пепел; светлината избледня.
Йоме не беше взимала васални дарове от детството си и не можеше да си спомни какво е чувството. Но точно както отдаването на дар причиняваше неописуема болка на дарителя, така получаващият изпитваше неизразима еуфория.
Очите на крал Силвареста се разшириха и от челото му бликна пот. Но това беше пот на възбуда, тръпка на безумно щастие. Очите му засияха от радост и всяка черта по лицето му, всеки мускул се отпусна.
Той намери все пак в себе си достатъчно приличие да не въздъхне, да не изрази удоволствието си прекалено показно.
Бинесман притича до Йоме и се наведе над нея. Дъхът му миришеше на анасон. Халатът му беше с възможно най-зеления цвят, изтъкан от някаква странна тъкан, наподобяваща на стрити корени. Ухаеше отдалече на дъхави билки и подправки, каквито неизменно държеше по джобовете си. В косата му се бяха вплели треви. Макар да не беше красив с тлъстите си и червени като ябълки бузи, в него определено имаше нещо много сексуално. Всеки път щом се озовеше толкова близко до него, Йоме изпитваше възбуда, едно някак много притеснително усещане. Но Бинесман беше Земен пазител, магьосник с големи умения, и съзидателните му сили обикновено въздействаха на хората около него, все едно дали го желаеше, или не.
Той коленичи и с оцапаните си с пръст ръце опипа пулса на шията на Девин. Лицето му помръкна гробовно и угрижено.
— Проклет, безмозъчен облекчител! — промърмори Бинесман и затърси нещо в джоба на оплескания си с кал халат.
— Нещо не е наред ли? — прошепна Йоме; не смееше да говори високо, за да не я чуе някой.
— Хайд използва скорълската версия на заклинанията. Твърде много изцежда от хората и се надява, че аз ще ги оправя. Девин и един час нямаше да преживее, ако не бях тук, и той го знае!
Бинесман беше състрадателен човек. От хората, които изпитват жал към врабченца голишарчета, паднали от гнездото си, или лекуват тревна змия, докато не оздравее, след като е била сгазена от волска кола. Небесносините му очи огледаха Девин изпод гъстите вежди.
— Можеш ли да я спасиш? — попита Йоме.
— Може би, може би. Но се съмнявам, че ще спася всички. — Кимна към другите Посветители, лежащи по наровете; някои от тях се бореха да съхранят живота си, след като бяха отдали дара си. — Жалко, че баща ти не нае оня облекчител от школата на Вимът миналата година.
Йоме малко разбираше от школите за облекчители. Съперничещите си философии и учители доста гръмко прокламираха превъзходството на своите школи и само човек, добре запознат с различните постижения и продължаващите опити във всяка школа, можеше да прецени коя от тях е най-добрата в определен момент. Някои майстори облекчители се отличаваха в процедирането с определени видове дарове. Хайд например беше великолепен в извличането на даровете на слух и обоняние — качества, които баща ѝ считаше за изключително ценни в едно горско кралство. Но в сравнение с тях работата му по извличане на основни дарове — такива като жизненост или метаболизъм — си беше пълна скръб. Добре поне, че за разлика от някои облекчители, не хабеше от скъпия кръвен метал, за да прави опити с кучета или коне.
Бинесман извади от джоба си едно свежо листо камфор, разтри го между пръстите си и го лепна под потните ноздри на Девин.
После пак бръкна в същия джоб, извади цветчета от лавандула, няколко кафяви семена и други билки и започна да ги поставя по запотеното тяло на Девин, а някои — на устните ѝ. Беше цяло чудо. Старият чародей имаше два джоба на халата, и двата дълбоки и натъпкани с всевъзможни листа, стръкове, семена и коренчета, но дори не си правеше труда да поглежда в тях, само бръкваше и като че ли разпознаваше билките на пипане.
Йоме се огледа. Чиракът на касапина, здраво и силно момче, казваше се Орин, лежеше готов да отдаде на своя господар дар на мускул. Видът му, така изпълнен с храброст, обич и младежка сила, направо разби сърцето ѝ. Ако отдадеше дара си сега, целият му живот можеше да премине на легло. Ако убиеха баща ѝ, момчешкият му дар на мускул щеше да се върне при него. Тъй като нямаше да може повече да отдаде дар, момчето щеше да е свободно да упражнява своя занаят. Ако обаче Радж Атън сломеше дома Силвареста, какво щеше да очаква Йоме? Изтезания? Смърт?
Не, момчето на касапина знаеше какво прави. Бе направено мъдър избор, може би най-добрия избор, който някога ще му е достъпен. Като отдадеше сега дара си на своя крал, можеше да загуби само един ден в такава скъпа служба.
Бинесман промърмори: „Няма време“ и започна да разтрива Девин с лечебна пръст, допираше я до устните ѝ. Жената задиша накъсано, сякаш се бореше за всеки дъх, а Бинесман ѝ помогна, като започна равномерно да притиска гръдния ѝ кош.
— Мога ли да помогна с нещо? — попита Йоме, изплашена, че матроната може да умре, без да е постигнала нищо.
— Да… дръпни се настрана — отвърна Бинесман с тон, рядко изричан пред Владетели на руни. — А, за малко да забравя. Някакъв младеж иска да те види. Горе. Принцът на Мистария.