В този момент през портикула изтрополи тежка кола — открит фургон, пълен с мъже в качулести халати — хора с отпуснати челюсти, празни очи и изцедени мозъци. Мъже толкова изнемощели от това, че са дарили мускулите си, че не можеха да се повдигнат, а само лежаха изтощени с ръце, изпружени над ръба на фургона. Мъже толкова осакатени от това, че са дарили гъвкавостта си, че всички мускули по телата им сякаш се бяха вкочанили — с изкривени гърбове и свити без полза пръсти.
Радж Атън водеше част от собствените си Посветители в цитаделата. Четири едри товарни коня теглеха фургона. Жребците на почетната му стража пъргаво пристъпваха наоколо, цвилеха и ритаха. Нямаше място за толкова много животни тук, в каменния квадрат, при толкова струпали се наоколо и зяпащи нещастници.
— Сабята ти е много хубава, момче — изръмжа воинът на Габорн, докато конят му се дърпаше да направи път на фургона. — Гледай само да не се порежеш. — Думите му означаваха, че няма да го задържи; побърза да се дръпне от фургона, без да прегази най-близкия зяпач.
Габорн заситни към него. Знаеше, че най-сигурният начин да се отървеш от някого е като му досадиш.
— Ама тя не е остра. Искаш ли да видиш?
Фургонът спря и Габорн видя Девата на честта на Йоме, Шемоаз, в самия му край, прегърнала главата на един от Посветителите там. „Тате, тате…“, хлипаше тя и Габорн разбра, че тези не са просто кои да е от Посветителите на Радж Атън, а пленени от него рицари, върнати в родината им като трофеи. Човекът, когото прегръщаше Шемоаз, беше тридесет и няколко годишен, с много светлокестенява коса. Габорн погледа девицата и баща ѝ съжали, че не може да ги спаси. Съжали, че не може да спаси цялото това кралство. И в същото време, стъписан, мълчаливо се закле. „Ако зависи от мен, ще спася и вас.“
Откъм сенките до Габорн се приближи едър мъж в мръсен халат и изръмжа:
— Ейлсън, вонлив проклетнико! Недей да ми се пречкаш на пътя. Защо не си изпразнил гърнетата на Посветителите, като ти казах! Я ела да си свършиш работа. Добрите хора ги остави на мира.
За изненада на Габорн, непознатият тикна в ръцете му две ведра пълни с изпражнения и пикоч, след което го тупна по главата. Ведрата воняха. За човек с дарове на обоняние миризмата беше непоносима. Габорн едва преглътна желанието си да повърне, изви врат и изгледа жално мъжа. Беше дебел, с рунтави вежди и къса, наполовина посивяла брада. Сред сенките приличаше на поредния Посветител в оцапан халат, но Габорн го позна: билкаря на Силвареста, могъщия чародей, Земния пазител Бинесман.
— Отнеси ги в градините преди да се е мръкнало — злобно изръмжа билкарят, — да не те напердаша по-лошо от миналия път.
Габорн веднага схвана какво става. Билкарят знаеше, че съгледвачите на Радж Атън са уловили миризмата му. Но никой надарен с дарбата на мириса нямаше да се приближи до тези ведра.
Габорн си пое дъх и ги надигна.
— И да не си оплетеш краката в сенките. На всяка стъпка ли трябва да те гледам? — изсъска Бинесман.
Говореше тихо, сякаш искаше да не го подслушат — знаеше, че всеки от войниците от охраната на Радж Атън има толкова дарове на слуха, че може да отличи дори тупането на сърцето на Габорн от това разстояние.
Бинесман го преведе покрай задните стени на кухните. Там завариха слугинчето.
— Добре, значи го намери! — прошепна то на Бинесман.
Билкарят само кимна, вдигна ѝ пръст да не говори, след което преведе и двамата през желязна врата от задната страна на цитаделата на Посветителите, а после — по утъпкана пътека до една градина. Градината за готварските билки.
По южната стена на градината растяха някакви тъмнозелени лози, виещи се нагоре по каменния зид. Бинесман спря и почна да бере от листата им. Въпреки сумрака дори Габорн успя да познае тесните, с форма на връх на копие листа на тайна.
След като набра една шепа, Бинесман ги разтри между пръстите си. За обикновен човек тайната имаше само малко по-лоша миризма, но за кучета беше истинска отрова. Избягваха я. А Бинесман беше майстор магьосник, способен да усили въздействието на билките.
Това, което Габорн помириса, беше неописуемо — раздираща вътрешностите мазна воня като от кошмар, като от въплътено зло. Всъщност умът му дори се изпълни с един образ — сякаш изведнъж някакъв огромен паяк беше изпънал смъртоносната си паяжина през пътеката. Смъртно опасно. Убийствено. Можеше само да си представи как това вещество ще подейства на едно ловно куче.
Бинесман пръсна от смачканите листа по земята, а с няколко от тях натърка подметките на Габорн.
След като свърши, ги поведе през градината, без да обръща внимание на другите билки. Прескочиха една ниска стена и стигнаха до Кралската стена — втория отбранителен пояс на града.
Бинесман ги преведе по тесен път с Кралската стена от едната страна и задните стени на търговските дюкяни от другата. Стигнаха до една портичка с железни решетки, толкова малка, че човек трябваше да се наведе, за да мине. При портата, взидана в каменната стена, стояха двама стражи. Бинесман махна с ръка и единият извади ключ и отключи.
Габорн остави вонящите ведра на камъните, за да се отърве от товара си, но Бинесман му изсъска:
— Носи ги!
Отвъд стената беше кралската градина — по-красива от всяка градина, която Габорн бе виждал. В това внезапно открило се пред очите му пространство, макар дневната светлина да помръкваше, той виждаше по-добре, отколкото в сенките из тесните улици.
Но думата „градина“ не беше съвсем точна. Растенията, които вирееха тук, не бяха подрязани и подредени в лехи. Растяха в диво изобилие и в невероятна смесица, сякаш почвата беше толкова жива, че не можеше да не ги ражда така щедро.
Странни храсти с цветове като звезди се сплитаха в арки над главите им. Пред тях се беше проснала пълна с цветя ливада, а по-нататък се виждаше нисък склон, обрасъл с борове и причудливи дървета от Юга и Изтока.
В това място се бяха случили странни неща: портокалови и лимонови дръвчета растяха около един горещ извор, дървета, които не можеха да оцелеят зиме. А още по-нататък имаше и други, с чудати, приличащи на коси листа и дълги вейки, и закривени черни клони, които като че ли се бяха устремили да разкъсат небето.
През ливадата ромолеше поток. При един малък вир бяха спрели на водопой няколко сърни. Бледите очертания на цветя и билки бяха пръснати навсякъде, щедро разцъфнали.
На изток и на запад се извисяваха екзотични гори.
Макар че слънцето отдавна се беше скрило, въздухът бе изпълнени с бръмчене на пчели.
Габорн вдиша дълбоко и сякаш горските миризми на целия свят, и уханията на всички градини и всички подправки изпълниха дробовете му наведнъж. Имаше чувството, че би могъл да задържи този мирис за вечни времена, че той е съживил всяка фибра на съществото му.
И цялата умора, всичката болка, която бе преживял през последните пет дни, сякаш се отля от него. Толкова богата бе миризмата на тази градина. Омайваща.
„До този момент — помисли той — просто никога не съм бил истински жив.“ Никакво желание не изпитваше да напусне градината, не бързаше да си иде. Не че времето като че ли бе спряло тук. Не, по-скоро изпитваше… сигурност. Земята сякаш щеше да го опази от враговете му, точно както пазеше растенията на Бинесман от похищенията на зимата.
Бинесман се наведе и свали обущата си. Махна на Габорн и на слугинчето да направят същото.
Това трябваше да е чародейската градина, легендарната градина, която според някои Бинесман никога нямаше да напусне.
Преди четири години, когато старият чародей Яроу беше умрял, няколко схолари в Къщата на Разбирането бяха поискали Бинесман да дойде, за да поеме ролята на учител край камината в Стаята на Земните сили. Постът беше толкова престижен, че малцина чародеи щяха да го откажат. Но тогава се надигна страшен вой. Бинесман няколко години преди това беше публикувал един билкарски наръчник, описвайки треви, които могат да облагодетелстват човечеството. Един Земен пазител, Хеуел, беше нападнал наръчника му — твърдеше, че той съдържал многобройни грешки, че Бинесман грубо объркал няколко редки билки, нарисувал растения, обърнати с главата надолу, твърдял, че шафранът — загадъчна и ценна подправка, внасяна от островите далече на юг — произлиза от особен вид цвят, след като всеки знаел, че той всъщност представлява смес от полени, извличани от клюнчетата на мътещи колибри.