Габорн замръзна от ужас. Не можеше да проумее какво означава това. Погледна към Бинесман; чародеят беше отстъпил назад и гледаше слисан.
Съществото изгледа Габорн отвисоко, с насмешливо презрение. В мрачината на леса случаен наблюдател щеше да го вземе за човешко същество, само че лишено от цветове. Всяка мигла, всеки нокът на пръстите, всяка черта и всяка нишка в тъканта на дрехите му изглеждаха изваяни до съвършенство.
Тогава земята проговори.
Съществото от пръст не мърдаше устните си. Но думите му сякаш заприиждаха от всички посоки. Гласът му бе въздишка на вятъра през ливада или съсък през планински зъбери. Гласът му бе шумолене на речни камъни или трополене, когато се отронят надолу по склон.
Габорн не можеше да разбере и думичка. Бинесман до него се заслуша напрегнато и запревежда:
— Казва ти, Габорн: „Би ли изрекъл клетва на мен, о, сине човешки?“
Странните звуци продължиха, а Бинесман помисли малко, преди да добави:
— Ти твърдиш, че обичаш земята. Но би ли посветил клетвите си на мен, дори ако нося лицето на враг?
Габорн погледна Бинесман за отговор и чародеят кимна; приканяше го да говори направо на Земята.
Габорн никога не беше виждал нещо подобно на това същество. Нито беше чувал. Земята бе дошла при него, избрала форма, каквато Габорн можеше да види и възприеме. Някои хора твърдяха, че като гледат в огъня, виждат зад него лика на Силата, а на Габорн често му се беше струвало, че огънят е най-досегаемият за сетивата от елементите, а въздухът — най-малко. Но никога не беше чувал земята да изразява себе си по този начин.
— Аз наистина обичам земята — каза най-сетне Габорн.
Странната смесица от далечни шумове се надигна отново.
— Как можеш да обичаш нещо, което не можеш да възприемеш? — преведе Бинесман.
— Обичам онова, което възприемам, и предполагам, че един ден ще мога да възприема и останалото — постара се да отговори искрено Габорн.
Земята се изсмя с насмешка. Грохот на скали. Бинесман каза:
— Ще ме възприемеш някой ден, когато тялото ти се смеси с моето. Боиш ли се от този ден?
Смърт. Земята искаше да знае дали се бои от смъртта.
— Да. — Габорн не посмя да излъже.
— Тогава не можеш да ме обикнеш напълно — прошепна Земята. — Ще подкрепиш ли каузата ми, въпреки това?
Радж Атън. Съществото толкова приличаше на Радж Атън. Габорн осъзна какво иска от него Земята. Нещо повече от това да прегърне живота. Нещо повече от това да служи някому. Да прегърне смъртта, развалата и целостта, каквото беше Земята.
По тъмното лице на Земята се изписаха странни, нечовешки чувства. Габорн се вгледа в тези очи и в ума му изплуваха образи: пасище далече на юг от Банисфер, където от зелената трева се показваха бели камъни, като зъби; живописните пурпурни висини на Алкаир, гледани от далечния му южен дом. Но имаше и много още — просторни кухини, дълбоки пещери и каньони, места, които никога не беше виждал. Почви с пъстри цветове и тъмна, безформена скална твърд, толкова надълбоко в земята, че никой не би могъл да я обхване цялата, никой не би могъл да си я представи дори. Скъпоценни камъни, кал и листа, гниещи в горските подножия наред с човешки кости. Миризми на сяра и пепел, на трева и на кръв. Реки, ревящи и бучащи в най-тъмните кътове на света, и безкрайни морета, проснали се по земния лик като чисти сълзи.
„Не можеш да ме познаеш — казваше Земята. — Не можеш да ме възприемеш. Ти виждаш само повърхността. Макар да ме искаш за свой съюзник, аз трябва също да бъда и твой враг.“
Габорн болезнено премисли всяка дума на клетвата, зачуден дали ще може да я спази.
— Защо искаш да поема тази клетва? — попита той. — Какво значи това, никога да не нараня земята? Какво значи да съхраня семето човешко?
Този път Бинесман не се поколеба, когато преведе отговора на Земята, дошъл не толкова като тътен, колкото като въздишка на вятър.
— Няма да ми пречиш — каза Земята и се облегна небрежно на ствола на едно от притъмнелите дървета, което сякаш се огъна да я обхване като шепа. — Ще се стремиш да научиш волята ми, да отличиш как най-добре да служиш на земята.
— Като какъв? — попита Габорн в желанието си по-точно да разбере какво иска Земята от него.
Шумотевица. Бинесман се намръщи умислено, търсейки подходящите думи…
— Както ти не можеш да ме възприемеш — каза Земята, — така и аз не мога теб. Но това поне знам: ти обичаш хората си, желаеш добруването им. Искаш да ги спасиш. Беше време, когато Огънят обичаше Земята и слънцето бе по-близо до мен. Няма го онова време. Така че, в този сезон на мрака, трябва да призова други, които да отстояват каузата ми. Моля те да спасиш останка от човечеството.
Сърцето на Габорн затуптя.
— Да ги спася от какво?
От дърветата се надигна съсък.
— Огън. Цялата природа е в неравновесие. Онова, което наричате „Първата сила“, отдавна се е отдръпнало, но сега то ще се пробуди и ще помете света, носейки смърт. В природата на Огъня е да се стреми непрестанно да поглъща и да расте. Ще унищожи много неща.
Габорн беше учил достатъчно по чародейство, за да знае, че макар всички Сили да се съчетават, за да създават живот, съюзът между Силите не е лесен и различните Сили благоприятстват различни видове живот. Въздухът обичаше птици, докато Водата обичаше риби, а Земята обичаше растения и всички създания, които пъплят по повърхността ѝ. Огънят май обичаше само влечуги и същества от долния свят. Земята и Водата бяха сили на стабилността. Въздухът и Огънят бяха нестабилни. Земята сама по себе си беше закрилник и се съчетаваше с Водата, за да закриля природата.
Габорн осъзна моментално. „Аз съм Владетел на руни, принц на Мистария — народ силен във водните магии, — който обича земята. Затова Земята се стреми да ме направи свой съюзник.“
— Искаш да ти служа — каза Габорн, — а само един глупак би отказал да премисли предложението ти. Искаш от мен да спася някого и това ще направя с радост. Но какво ми предлагаш в замяна?
Изтътнаха канари и наблизо блъвна пара — Земята се изсмя. Но Бинесман не се усмихна, когато преведе:
— Искам от теб само едно: да спасиш семе от човечеството. Ако успееш, самото деяние ще бъде твоята награда. Ще спасиш онези, които смяташ, че си струва да живеят.
— Ако успея? — попита Габорн.
Самотен вятър, съскащ в дърветата.
— Някога имаше тот по земята. Някога имаше мътни… В края на това тъмно време човечеството също може да се превърне само в спомен.
Габорн усети как сърцето му почти се смрази. Беше си представял, че Земята ще поиска от него да спаси народа на Хиърдън от Радж Атън. Но предстоеше нещо по-опасно от война между две държави… нещо много по опустошително.
— Какво ще стане? — попита Габорн.
Вятърът засъска, щом Земята заговори тихо. Бинесман се намръщи, после каза:
— Габорн, не мога да ти предам какво казва Земята. Много е сложно за превеждане. Самата Земя не знае пълния отговор. Само Господарите на Времето виждат бъдещето, но дори за Земята отговорът е неясен. Земята предусеща повсеместна разруха. Небесата ще почернеят от пушеци и всичко ще гори. Слънцето по пладне ще свети смътно и червено като кръв. Моретата ще се задавят с пепел… аз… твърде много е за мен, за да го разплета, твърде много, за да отговоря.
Магьосникът замълча и Габорн видя, че лицето му е станало пепеляво, сякаш опитът да осмисли думите на Земята бе непосилно бреме дори за него. Или навярно нещата, които бе разбрал, го бяха ужасили толкова, че не можеше да говори.
Габорн не разбра как ще трябва да спази клетвата, но каквото и да изискваше тя, трябваше да я положи. Падна на колене и се закле:
— Аз, Габорн Вал Ордън, се заклевам, че никога няма да нараня земята, че ще посветя себе си на съхранението на семе от човечеството в тъмното време, което иде.