Крал като Силвареста рядко получаваше необходимата му подкрепа, освен ако не се появеше някой Вълчи господар като Радж Атън. Едва когато се окажеха изправени пред узурпатор, който печели даровете си с изнудване, хората се стичаха под знамената на крал като Силвареста.
„Разбира се, точно затова Радж Атън напада първо тук — помисли Йоме, — а не първо други, по-близки кралства.“
— Чувате ли ме, милорд? — каза Венета. — Аз ви унизявам.
— Чувам те — каза крал Силвареста. — И въпреки това те обичам.
Майката на Йоме се обърна. Лицето ѝ бе обляно в сълзи, устата ѝ бе стисната от болка. Изглеждаше млада жена. Също като ранено вярно куче, което ще изръмжи на господаря си, щом той се опита да го спаси, майка ѝ бе изръмжала на баща ѝ, и сега Йоме видя, че съжалява.
— Обичам те и ще те обичам вечно — каза Венета. — Ти си хиляда пъти повече крал, отколкото ще бъде някога моят проклет братовчед.
Крал Силвареста свали ризницата си и остана с кожения елек. Погледна многозначително Йоме и тя излезе, за да останат двамата насаме.
Не посмя да излезе в коридора и да се върне в тронната зала. Не и докато Радж Атън беше там. Затова изчака в алкова пред вратата на баща си и се заслуша във възбудения разговор на Дните. В стари времена тук нощем се поставяха стражи и слуги, но крал Силвареста не го правеше. Все пак стаичката беше достатъчно широка, за да побере Йоме и тримата Дни.
След няколко дълги минути майката и бащата на Йоме излязоха. Майка ѝ носеше кралските си регалии, а баща ѝ беше облякъл тежък царствен халат и на лицето му се бе изписала решимост.
— Не забравяй коя си — каза на Йоме майка ѝ.
Смяташе да изиграе ролята си на кралица до самия край.
Йоме тръгна след тях към залата за аудиенции.
За тяхна изненада, завариха Радж Атън с двама от неговите Непобедими. Стояха от двете страни на трона. Гледката беше импозантна.
Крал Силвареста тръгна напред, до края на яркочервения килим пред трона. После коленичи и сведе глава.
— Джас Ларън Силвареста, ваш предан слуга, владетелю. И ви представям по ваше искане своята съпруга, скъпата ви братовчедка Венета Мошан Силвареста.
Кралица Силвареста видя поклона на съпруга си, поколеба се за миг, след което леко се поклони, с очи, следящи напрегнато Вълчия господар.
Когато главата ѝ беше най-близо до пода, Радж Атън скочи като мълния и извади късия меч от ножницата.
Короната на Венета, перната от острието, отхвърча нагоре и издрънча в каменния таван.
— Нахалница! — викна Радж Атън.
Майката на Йоме го изгледа с присвити очи и каза:
— Аз съм кралица — все още.
— Това ще решавам аз — каза Радж Атън.
Хвърли оръжието върху възглавницата на трона на кралицата и седна. Смъкна металните си ръкавици и хвърли и тях на съседния трон. После стисна облегалките на трона. „Той иска нещо от нас — осъзна Йоме. — Нещо му трябва.“ Беше сигурна в това.
— С вас бях повече от търпелив. Ти, Джас Ларън Силвареста, плащаше на рицари, за да ме нападат, без да са предизвикани. Дойдох да се погрижа тези атаки да престанат. Настоявам за… приемлива дан.
Бащата на Йоме не каза нищо. Майка ѝ коленичи пред трона.
— Какво ще поискате от нас? — най-сетне попита крал Силвареста.
— Уверението, че никога повече няма да ми се опълчваш.
— Имате думата ми — заяви Силвареста, вдигна глава и погледна Вълчия господар.
Радж Атън отвърна с тежест:
— Благодаря ти. Не подценявам клетвата ти. Ти беше достоен владетел на своя народ, Силвареста. Справедлив владетел. Владенията ти са чисти, процъфтяващи. Хората ти притежават много дарби, които могат да ми дадат. Ако времената не бяха толкова смутни, с радост щях да си помисля, че двамата с теб можем да сме съюзници. Но… по южните ни граници се трупат големи врагове.
— Инкарците ли? — попита Силвареста.
Радж Атън махна с ръце.
— По-лошо. Хали. И се плодят като зайци от трийсет години. Опустошили са горите на Денам. Изтласкали са върколаците от планинските им светилища. Още един сезон и халите ще тръгнат срещу нас. Възнамерявам да ги спра. Ще ми е необходима твоята помощ, помощта на всички северни кралства. Възнамерявам да установя контрол.
Йоме се почувства объркана от това. Баща ѝ явно също беше объркан.
— Можем да ги надвием! — каза Силвареста. — За такава кауза северните кралства ще се обединят. Не е необходимо да водите тази война сам!
— И кой ще поведе армиите ни? — попита Радж Атън. — Ти? Крал Ордън? Аз? Хайде, не се прави на глупак.
Бащата на Йоме сякаш загуби дух. Радж Атън беше прав. Никой не можеше да предвожда северните крале. Твърде много бяха политическите разделения, твърде много — моралните конфликти, твърде много беше дребнавата ревност и древните съперничества. Ако Ордън поведеше армия на юг, някой щеше да остане и да щурмува отслабените му градове.
А най-малко от всичко някой от тях щеше да се довери на Радж Атън, Вълчия господар. От стотици години Владетелите на руни нападаха всеки предводител, устремил се към прекалено могъщество, прицелил се твърде нависоко. В древни времена някакви разбойници, алчни за всякаква сила, която могат да придобият, използвали силарите, за да взимат дарби от вълци и така станали известни с името „Вълчите господари“.
Хора, които желаеха неестествено силно усещане за мирис или слух, често взимаха дарове от палета, защото кучетата им ги отстъпваха доброволно, без да искат след това някакво покровителство. Дори жизненост или мускулна сила се взимаше от мастифи, отглеждани само за тази цел.
Но хората, които взимаха дарове от кучета, се превръщаха в полуживотни. Така евфемизмът „Вълчи господари“ се беше превърнал в подигравателен израз за всеки човек с нисък морал, включително хора като Радж Атън, който можеше и никога да не е взимал дар от куче.
Никой крал на Севера нямаше да последва Радж Атън. Хората, спечелили си „титлата“ Вълчи господар, ставаха прокълнати. Достойните владетели бяха обвързани с дълг да осигуряват средства на свободните рицари за техните войни и убийства. Като вълци, заловени в кошара, за Вълчите господари не се полагаше никаква милост.
— Не е задължително да бъде така — каза Силвареста. — Има и други начини да се води тази война. Десятък рицари от всяко кралство…
— Задължително е да бъде така — поправи го Радж Атън. — Нима би дръзнал да спориш с мен по този въпрос? Аз имам хиляда дара на ума спрямо твоите… — взря се за миг в очите на крал Силвареста, за да прецени криещия се в тях разсъдък — два.
Можеше да е само предположение, но Йоме знаеше, че не е така. Една поговорка гласеше: „Мъдрият крал не събира за себе си всичкия ум, а допуска и съветниците му да са мъдри.“ В Севера се смяташе за разхищение да вземеш повече от четири дара на ума. Направилият това владетел запомняше всичко, което е прочел, всичко, което види или почувства. Силвареста не можеше да е взел повече от четири. Но как все пак Радж Атън разбра, че на баща ѝ са му останали само два действащи дара на ума?
Заявлението на Радж Атън, че притежава ума на хиляда души, накара дъхът ѝ да секне. Не можеше да си го представи. Някои лордове се кълняха, че малко повече дарове на ума носят на един Владетел на руни предимство — повече творчески способности и по-дълбока мъдрост.
Радж Атън скръсти ръце пред гърдите си.
— Изучавал съм халите… те вече се разпространяват в кралствата ни на малки орди, всяка с нова кралица. Страшна напаст са… А сега Силвареста, въпреки мирните ти уверения, искам от теб нещо повече. Съблечи се.
Скован от нервност, с гъвкавостта на дресирана мечка, крал Силвареста развърза пояса на халата си, смъкна копринената си риза и оголи косматите си гърди. Червените дамги от силарите се показаха под лявата му гръд като белези от зъбите на любовница. Радж Атън разчете силите на Силвареста само с един поглед.
— Ума ти, Силвареста. Ще взема твоя ум.
Бащата на Йоме рухна на колене. Знаеше какво ще бъде: да се напикава в гащите, да не знае собственото си име, да не може да познае жена си, децата си, най-близките си приятели. В последните дни той вече бе изпитал остра загуба заради отслабената памет и заличените спомени. Той поклати глава.