Тогава облекчителите отидоха при Радж Атън, понесли нажежения до бяло силар, пръскащ след себе си нишка от светлина, а Радж Атън свали шлема си — дългата му черна коса се спусна до раменете му, после смъкна и люспестата си ризница и разтвори кожения елек да разкрие мускулестата си гръд. Цялата беше дамгосана с белези, толкова бе нашарена от силари, че Йоме успя да види само няколко малки петънца нежигосана плът.
Щом пое дара, Радж Атън се отпусна в трона, в очите му блесна доволство, той ги присви и изгледа Йоме.
Прииска ѝ се да скочи срещу него, да го заудря с юмруци, но не посмя да направи нищо, освен да остане до главата на баща си и да го гали по косата, мъчейки се да го утеши.
Кралят отвори очи, съзнанието му за миг се върна и той се взря в Йоме с отворена уста, сякаш се чудеше що за странно и красиво същество вижда. „Гаааа“, изрева той безсилно и безсмислено; после по червения килим под него се разля локва пикоч.
— Татко, татко — тихо зашепна Йоме и го зацелува, с надеждата, че някога поне ще си спомни, че го е обичала.
Щом свършиха със заклинанията си, облекчителите излязоха. Радж Атън посегна и взе меча си от трона на кралицата.
— Ела, заеми мястото си до мен — прикани я той. Тя отново видя неприкритата лъст в очите му и не разбра дали жадува за тялото ѝ, или за даровете ѝ.
По средата на пътя до трона осъзна, че е използвал Гласа, за да ѝ заповяда. Измамата я ядоса.
Седна на трона и се постара да не поглежда лицето на Радж Атън, невероятно красивото му лице.
— Разбираш защо трябваше да го направя, нали? — попита я той.
Йоме не отговори.
— Някой ден ще ми благодариш. — Радж Атън я погледна искрено. — Учила ли си се в Къщата на Разбирането, хрониките чела ли си?
Йоме кимна. Беше чела хрониките — поне избрани откъси.
— Чувала ли си за Дайлан Чука?
Беше го чувала.
— Воинът ли?
— Хрониките го наричат „Дарът всечовешки“. Преди хиляда шестстотин осемдесет и осем години той съкрушил нашествието на тот и техните магьосници, почти в единична битка. Притежавал толкова дарове на жизненост, че когато меч пронижел сърцето му, то се изцерявало отново, още докато острието излизало. Знаеш ли колко дарове изисква това?
Йоме поклати глава.
— Аз знам — каза Радж Атън и вдигна нагоре ризата си. — Опитай, ако искаш.
Кинжалът на Йоме беше привързан под полите ѝ. Тя се поколеба за миг. Стори ѝ се жестоко, но може би никога вече нямаше да има шанс да го прободе.
Тя го извади и се вгледа в очите му. Радж Атън я гледаше самоуверено. Йоме заби острието между ребрата му, зърна болката в очите му, чу изненаданото му изохкване. Завъртя ножа, но по жлеба му не потече кръв. Само една светлочервена коричка затвори мястото, където кинжалът бе срещнал плътта.
След като окървавеният нож се измъкна, раната се затвори.
— Виждаш ли? — попита Радж Атън. — Нито отровата на майка ти, нито твоят нож може да ме нарани. Сред Владетелите на руни досега не е имало някой равен на Дайлан. Досега. В моята страна казват, че след като получил достатъчно дарове, той престанал да има нужда от повече. Обичта на хората му го поддържала, тя се стичала към него. Когато Посветителите му умирали, силите им оставали несмалени.
Тя никога не беше чувала това. То отричаше цялото ѝ разбиране за тайнството на Владетелите на руни. Но се надяваше, че е възможно, че Радж Атън някой ден ще престане да изсмуква хора като баща ѝ.
— Мисля — тихо продължи Радж Атън, — че почти съм го достигнал. Мисля, че ще му стана равен и че ще мога да надвия халите, без да бъде изгубен животът на петдесет милиона човешки същества, както би станало при всеки друг план.
Йоме се вгледа в очите му. Искаше ѝ се да го мрази, да го мрази заради баща си, въргалящ се по килима в локвата на собствената си пикоч, заради майка си, която лежеше мъртва върху каменната настилка под цитаделата. Но гледаше лицето на Радж Атън и не можеше да го мрази. Струваше ѝ се… толкова искрен. И толкова красив.
Той посегна и погали ръката ѝ, а тя не посмя да я отдръпне. Зачуди се само защо ли ще се опитва да я съблазни. Зачуди се дали ще намери в себе си сила да се опълчи, ако го направи.
— Много си сладка. Ако не ми беше роднина, щях да те взема за жена. Но се боя, че приличието не го допуска. Е, Йоме, ти също трябва да направиш своето, за да ми помогнеш да победя халите. Трябва да ми дариш своето обаяние.
Сърцето на Йоме заблъска диво. Представи си веднага какво ще бъде — с груба като щавена кожа плът, със скубещи се от главата ѝ кичури сплъстена и суха коса, как ще изпъкват жилите по краката ѝ. Сухата смрад на дъха ѝ. Да изглеждаш, да бъдеш, да миришеш отблъскващо.
Но не в това беше целият ужас. Обаянието бе нещо повече от красотата, повече от физическата хубост. Разпознаваемо беше само отчасти телесно, но повече се изразяваше в цвета на нечия кожа, в лъскавината на нечия коса, в блясъка на нечии очи. Съзираше се в стойката на човека, в нагласата му, в решимостта му. Сърцевината му се намираше някъде вътре, в увереността на човека, в обичта му към себе си.
Така че, в зависимост от безскрупулността на облекчителя, всичко това можеше да бъде изцедено, като остави новия Посветител не само грозен, но и изпълнен с омраза към себе си.
Йоме поклати глава. Трябваше да се бори с него, трябваше да надвие Радж Атън по всякакъв възможен начин. Но не можеше да измисли нищо, никакъв ответен удар.
— Хайде, дете — заговори Радж Атън. — Какво ще направиш със своята красота, ако ти я оставя? Да примамиш някой принц в леглото си? Какво жалко желание. Би могла. Но после целият ти живот ще мине в съжаление. Видяла си с каква похот в очите те гледат мъжете. Видяла си как зяпват, как те желаят. Сигурен съм, че това ти е омръзнало.
След като го каза така, с този мек като коприна глас, Йоме се почувства окаяно. Стори ѝ се грешно и себично да иска да е красива.
— В пустинята, недалече от родното ми място — каза Радж Атън, — се издига един огромен паметник, статуя, триста стъпки висока, заровена наполовина в пясъка. Статуята е на някакъв крал, забравен отдавна, лицето му е обрулено и заличено от вятъра. Едно знаме в нозете му, изписано на древен език, гласи: „Всички се кланят на великия Озиварий, който властва над земята, и чието кралство никога не ще рухне!“
Той помълча и добави:
— Но всички писари на света не могат да кажат кой е този крал, нито преди колко време е царувал.
— Всички ние винаги сме били преходни същества — прошепна Радж Атън. — Временни същества. Но заедно, Йоме, можем да се превърнем в нещо повече.
Този копнеж в гласа му, този глад едва не изсмука разума ѝ и Йоме почти изпита желание да му отдаде красотата си. Но един по-мъдър глас в тила ѝ заупорства.
— Не, така ще умра. Ще бъда нищо.
— Няма да умреш — каза Радж Атън. — Ако аз се превърна в Дара всечовешки, красотата ти ще продължи да живее в мен. Една част от теб ще се съхрани завинаги, за да бъде обичана, за да буди възхита.
— Не — отвърна с ужас Йоме.
Радж Атън погледна към пода, където сред купа мръсотия лежеше крал Силвареста.
— Дори заради неговия живот?
Тогава Йоме осъзна. Осъзна, че баща ѝ щеше да ѝ каже никога да не прави тази сделка.
— Не — потръпна Йоме.
— Ужасно е да подложиш един идиот на изтезания. Цялата тази болка, която баща ти ще трябва да изтърпи, без да разбира защо, без да знае, че съществува такова нещо като смъртта, което може да му донесе покой, докато мъчителите му повтарят твоето име всеки път, когато го подлагат на железата, така че след време, при всяко споменаване на името ти, той да крещи от болка. Наистина би било ужасно.
Вложената в тази идея жестокост скова Йоме. Тя погледна Радж Атън с разбито сърце. Не можеше да каже „да“.
Вълчия господар кимна на един от хората си.
— Доведи момичето.
Телохранителят напусна залата и бързо се върна с Шемоаз. Шемоаз, която трябваше да е в цитаделата на Посветителите, за да утешава баща си. Шемоаз, която толкова беше изстрадала предната седмица, толкова бе изгубила от Радж Атън.